Кучето не отвърна, защото в мига, в който Лираел я докосна, цялата библиотека се отдръпна. Лираел едва успя да хване достатъчно силно дръжката, за да й попречи да се отвори докрай, и се наложи да я дръпне назад, за да остави достатъчно широк отвор, през който да се промуши.
Спалнята беше тъмна, огрявана само от лунната светлина във външната стая. Лираел много бавно пъхна глава вътре и изчака очите й да се адаптират, а ушите й се опитваха да доловят всеки звук от движение или внезапно пробуждане.
След около минута успя да види неясната тъмна маса на едно легло и да долови равномерното дишане на някакъв спящ човек — макар че не беше сигурна дали наистина го чува или е само плод на въображението й.
Както беше казало кучето, до вратата имаше поставка. Някаква цилиндрична метална кутия, отворена само отгоре. Дори и на това приглушено осветление Лираел виждаше, че Възпиращият е там, в ножницата си. Главата на ефеса беше едва на няколко сантиметра под горния край на поставката и лесно можеше да се вземе. Ала щеше да се наложи да застане непосредствено до поставката, за да вдигне меча достатъчно високо, та да изпразни кутията.
Отново се приведе и дълбоко пое въздух. Въздухът в спалнята й се струваше някак по-гъст. По-мрачен и пресищащ, сякаш и той участваше в заговор срещу крадци като Лираел.
Кучето я погледна и й намигна окуражаващо. Въпреки това, сърцето на Лираел започна да бие все по-бързо и по-бързо, докато тя отново се запромъква през вратата, и внезапно й стана много студено.
Няколко дребни и предпазливи крачки я отведоха до поставката. Тя я докосна с две ръце, после предпазливо се премести, за да хване здраво дръжката на меча, както и ножницата, точно под дръжката.
Пръстите на Лираел едва бяха докоснали метала, когато изведнъж мечът тихо изсвири и по дръжката му ярко светнаха символи на Хартата. Лираел незабавно го пусна и се преви одве, опитвайки се да заглуши и светлината, и звука с тялото си. Не посмя да се обърне. Не желаеше да вижда главната будна и разгневена.
Ала не последва внезапен възмутен вик, нито някакъв строг глас, настояващ да разбере какво прави. Червеното сияние пред очите й избледня, когато нощното й зрение се възвърна, и тя приведе ухо, за да се опита да чуе нещо над постоянното препускане на собственото си сърце.
Изсвирването и светлината бяха продължили не повече от секунда, осъзна тя. Въпреки това, беше ясно, че Възпиращият решава кой да борави с него.
Лираел размишлява върху това известно време, после се наведе и зашепна, толкова тихо, че тя самата едва се чуваше.
— Възпиращ, ще те заема за тази нощ, защото имам нужда от помощта ти, за да се справя с един стилкън, творение на Свободната магия. Обещавам, че ще те върна преди зазоряване. Кълна се в Хартата, чийто знак нося.
Тя докосна знака на Хартата на челото си и потрепна, когато внезапният му блясък озари поставката. После докосна главата на ефеса на Възпиращия със същите два пръста.
Той не изсвири, а символите по дръжката му просто светеха. Лираел за малко да въздъхне, но потисна въздишката си в последния момент, преди да я е издала.
Мечът се освободи от поставката без звук, макар че се наложи да го вдигне високо над главата си, за да го извади. Тя не си беше давала сметка колко тежък е той, или колко дълъг. Струваше й се, че тежи двойно повече от нейния меч за тренировки, а на дължина като нищо го надвишаваше с една трета. Беше твърде дълъг, за да закачи ножницата на колана си, освен ако не го носеше под мишница, или не го оставеше да се влачи по земята.
Този меч изобщо не беше създаден за четиринайсетгодишно момиче, заключи Лираел, докато се измъкваше навън и внимателно затваряше вратата. Наложи си да не мисли повече за това.
Нямаше и следа от Падналото куче. Лираел се огледа наоколо, но нямаше нищо, достатъчно голямо, за да се скрие кучето — освен ако по някакъв начин не се беше смалило и пъхнало под един от столовете.
— Куче! Взех го! Да вървим! — просъска тя.
Не последва отговор. Лираел изчака поне минута, макар че й се стори много повече. После отиде до външната врата и допря глава до нея, ослушвайки се за стъпки по коридора отвън. Да се върне обратно в библиотеката с меча щеше да бъде най-трудната част от начинанието. Щеше да бъде невъзможно да обясни присъствието му на която и да е срещната Клеър.
Не чу нищо, затова излезе навън. Когато вратата се затвори с щракане зад гърба и, Лираел видя как една сянка внезапно се появи откъм тъмния ъгъл от другата страна, и през тялото й премина тръпка на страх. Ала за пореден път това се оказа Падналото куче.