— Изплаши ме! — прошепна тя, докато сама се втурна към сенките и продължи към второто задно стълбище, което щеше да я отведе директно в библиотеката. — Защо не ме изчака?
— Не обичам да чакам — каза кучето, като подтичваше по петите й. — Освен това, исках да поразгледам стаята на Мирел.
— Не! — възкликна Лираел по-силно, отколкото искаше. Падна на едно коляно, сложи меча в лакътната извивка на едната си ръка и сграбчи долната челюст на кучето. — Казах ти да не влизаш в стаите на хората! Какво ще правим, ако някой реши, че го заплашваш?
— Аз съм заплаха — смотолеви Кучето. — Когато искам. Освен това, аз знаех, че не е там. Подуших го.
— Моля те, моля те, недей да оглеждаш места, където някой може да те види — помоли го Лираел. — Обещай ми да не го правиш.
Кучето опита да извърне поглед, но Лираел стискаше челюстта му. Накрая то измърмори нещо, което като че съдържаше думата „обещавам“. Лираел реши, че с оглед на обстоятелствата, това е достатъчно.
Няколко минути по-късно, докато се промъкваше по Второто задно стълбище, Лираел си припомни собственото си обещание към Възпиращия. Беше се заклела, че ще го върне в спалнята на Вансел преди съмване. Но ако не успееше?
Слязоха от стълбището и поеха към главната спирала, докато се озоваха почти пред вратата на стаята с цветната градина. Когато я зърна, Лираел спря. Кучето, което се намираше на няколко метра зад нея, изтича напред и я погледна с любопитство.
— Куче — каза бавно Лираел. — Зная, че няма да ми помогнеш да се преборя със стилкън. Но ако не успея да го спра, искам да вземеш Възпиращия и да го върнеш на Вансел. Преди зазоряване.
— Ще го върнеш сама, господарке — каза уверено кучето с глас, който беше почти лай. После се поколеба и каза с по-мек тон: — Но аз ще постъпя така, както искаш, ако се наложи. Обещавам ти.
Лираел кимна в знак на благодарност, защото не можеше да говори. Тя извървя последните трийсет стъпки до вратата. Там се увери, че мишката с часовников механизъм е в десния джоб на жилетката й, а малката сребърна бутилка — в левия. После извади Възпиращия от ножницата и за пръв път го хвана като оръжие, в гард. Символите на Хартата по острието се възпламениха с ярък блясък, когато доловиха присъствието на врага, и Лираел почувства скритата сила на магията на меча. Възпиращият бе победил много странни същества, знаеше тя, и това я изпълни с надежда — докато си спомни, че това навярно е първият път, когато с него борави момиче, което дори не знае какво точно прави.
Преди тази мисъл да я е парализирала, Лираел протегна ръка и развали заключващото заклинание на вратата. Както бе казало кучето, заклинанието беше разядено от Свободната магия, а разрухата беше толкова силна, че то се разпадна само от допира й и прошепнатата команда.
После помаха с китка. Смарагдите върху гривната й проблеснаха и вратата се отвори с грохот. Лираел събра сили за внезапното нападение на стилкън — ала там нямаше нищо.
Тя колебливо пристъпи през вратата, бърчейки нос, в търсене на някаква миризма от Свободната магия, а очите й бяха широко отворени, за да доловят и най-слабата следа от присъствието на чудовището.
За разлика от предишното й посещение, зад коридора нямаше ярка светлина — само зловещ блясък, подобие на лунно сияние, създадено с магията на Хартата, което превръщаше всички цветове в сиви сенки. Някъде в този полумрак се спотайваше стилкън. Лираел вдигна меча по-високо и пристъпи в стаята, докато цветята шумоляха под краката й.
Падналото куче я следваше на десет крачки отзад, а всяко едно косъмче по гърба му беше настръхнало, докато в гърдите му отекваше тихо ръмжене. Тук имаше следи от стилкън, но не и доловима миризма. Той се криеше някъде, очакваше ги в засада. За миг кучето почти проговори. После си спомни: Лираел трябваше да победи стилкън сама. То кротко легна по корем, наблюдавайки как господарката му върви сред цветята към дървото и вира там, където несъмнено той дебнеше в засада.
Глава тринадесета
За стилкън и странната магия
За пореден път Лираел бе поразена от тишината, надвиснала в огромната пещера с цветята. Освен тихото шумолене, причинено от нейното минаване през маргаритките, нямаше никакъв друг звук.
Бавно, криволичейки на всеки няколко крачки, за да се увери, че нищо не я дебне, Лираел прекоси пещерата, точно до вратата с полумесеца. Тя бе все така полуотворена, но Лираел не посмя да влезе, тъй като си мислеше, че стилкън може да успее да я заключи по някакъв начин, ако все още се спотайва в полето.
Дървото беше най-вероятното място, където можеше да се крие чудовището, помисли си Лираел, представяйки си как се е омотало около някой клон като змия.