Скрито сред гъстите зелени листа, докато сребристите му очи следят всяко нейно движение…
На странната светлина дъбът беше само петно от сенки. Стилкън би могъл да е дори зад дънера, кръжейки бавно, за да остава между него и Лираел. Тя не сваляше очи от дървото, ококорила ги колкото можеше по-широко, сякаш така можеха да уловят още светлина. Все така нищо не помръдваше, затова тя продължи да върви към него, докато крачките й все повече се скъсяваха, а стомахът й се свиваше, преобръщайки се от ужас.
Тя дотолкова се бе съсредоточила върху дървото, че краката й цопнаха в края на вира, преди да осъзнае, че е там. За миг се образуваха ярки вълни, отразили светлината на изкуствената луна, после водата отново стана спокойна и тъмна.
Лираел отстъпи назад, изтърси крака и започна да заобикаля вира. Вече виждаше някакво очертание в дъба, както и обособени групи листа и отделни клони. Ала освен това и имаше и наслоени сенки, които можеха да бъдат какво ли не. Всеки път, когато очите й помръднеха, й се струваше, че е видяла движение в мрака.
Беше време за осветление, реши тя, дори и това да означаваше, че ще издаде местоположението си. Посегна към Хартата и съответните символи започнаха да се носят в съзнанието й и изчезнаха, когато стилкън изригна от вира до нея и се нахвърли върху й със свирепите си куки.
Възпиращият ги посрещна по някакъв начин със струя от бели искри и пара, и удар, който едва не изкълчи рамото на Лираел. Тя се запрепъва назад, крещейки с неочаквана бойна ярост, примесена с паника, и инстинктивно зае отбранителна позиция. Отново се разхвърчаха искри и водата започна да съска, когато стилкън нападна отново, а Лираел и Възпиращият едва успяха да парират куките му.
Без съзнателна умисъл, Лираел отстъпи, поемайки към дъба. Всичко, което знаеше за възпиращите заклинания, се беше изпарило от главата й, както и усещането й за Хартата. Единственото, което имаше значение сега, беше оцеляването, и тя зае позиция с меча си, за да спре убийствената атака на чудовището.
То отново замахна, ниско, към краката й. Лираел отвърна на удара и се изненада от себе си, когато нейните не особено тренирани мускули реагираха. Тя нанесе удар директно в торса на чудовището. Острието на Възпиращия го удари и се плъзна по вътрешностите му, причинявайки пламък от искри, които осеяха жилетката на Лираел с миниатюрни дупчици.
Ала стилкън не изглеждаше ранен, а само ядосан. Той отново нападна и всеки замах с куките принуждаваше Лираел да отстъпва с по няколко крачки. Тя отчаяно размаха Възпиращия, усещайки всеки удар да отеква в костите й. Тежестта на меча вече я изтощаваше. Никога не беше се проявявала особено добре с оръжие и никога не бе съжалявала за това — до този момент.
Тя отново отстъпи, а кракът й попадна на леко съпротивление, после отстъпи повече, отколкото трябваше, попадайки в една неочаквана дупка. Лираел загуби равновесие и се катурна назад, когато една остра кука разпори въздуха пред гърлото й.
Докато падаше, времето сякаш спря. Видя как ударът й се разширява, докато ръцете й се размахваха в опит да възстановят равновесието й. Видя как куките на стилкън замахват напред, към нея, като почти със сигурност щяха да попаднат в кръста й.
Лираел падна тежко на земята, но не обърна внимание на болката. Вече се претъркулваше встрани, смътно забелязвайки, че се беше препънала в една вдлъбнатина между два корена, а корените на дърветата удряха тялото й, докато се търкаляше между тях.
Земята… цветята… далечният таван и неговите светлини на Хартата бяха като отдалечени звезди — земята… цветята… изкуственото небе — с всяко преобръщане, Лираел очакваше да види сребристия поглед на стилкън и да усети изгарящата болка на куките му. Ала не го видя и не последва никакъв смъртоносен удар. При шестото преобръщане тя спря и се хвърли напред, а стомашните й мускули болезнено се свиха, когато отново застана на краката си.
Възпиращият все още беше в ръката й, а стилкън опитваше да измъкне лявата си кука от мястото, където се беше заклещила дълбоко в един от огромните главни корени на дъба. Лираел веднага разбра, че навярно не я е улучил, докато е падала — и вместо това е ударил корена.
Стилкън я погледна, сребристите му очи блестяха, и нададе ужасен крякащ звук, идващ някъде надълбоко от гърлото му. Тялото му се разтресе, а тежестта му се премести от приклещената му лява ръка към дясната половина на тялото му. Той се сниши, а мускулите помръдваха под привидно човешката му кожа, като плужеци под листо, натрупвайки се в заклещената му ръка. Преди процесът да приключи, той се надигна, напрягайки се да се освободи и да хукне след Лираел.