Това беше нейният шанс, разбра Лираел — тези оскъдни няколко мига. Символите на Хартата се възпламениха върху острието на Възпиращия, когато тя посегна към тях, за да ги слее с другите, измъкнати от Хартата.
Имаше нужда от четири главни символа, но за да ги използва, най-напред трябваше да се предпази с по-второстепенни символи.
Възпиращият й помогна и символите бавно образуваха верига в съзнанието й, твърде бавно, докато стилкън кряскаше и се напрягаше, изваждайки куката си сантиметър по сантиметър. Самият дъб сякаш се опитваше да държи чудовището в капан, осъзна Лираел, с онази част от съзнанието си, която не бе изцяло съсредоточена върху заклинанието на Хартата. Тя чуваше как дървото шуми и скърца, сякаш се опитва да държи затворен прореза в огромния си корен, заедно с куката.
И последният символ се появи и се вля в Лираел с непринудена изящност. Тя освободи заклинанието, усещайки как силата му се влива в кръвта й и всяка нейна кост, правейки я по-силна срещу четирите главни символа, които трябваше да призове.
Първият от тези главни символи разцъфна в съзнанието й, когато стилкън най-сетне освободи куката си, предизвиквайки силно стенание от дъба и струя бяло-зелена мъзга. Дори и покрита от предпазното заклинание, Лираел не остави главния символ дълго в съзнанието си. Тя го освободи, изпращайки го към острието на Възпиращия, където то се разля като лъскаво олио, докато накрая се възпламени, обгръщайки го със златисти пламъци.
Стилкън, вече подскочил, за да нападне, се опита да се отклони. Ала беше твърде късно. Лираел пристъпи напред, а Възпиращият подскочи в безупречен удар и се заби право във врата на стилкън. Златистият огън бушуваше, хвърляше бели искри като диря на ракета, съществото се закова на място едва на две крачки от Лираел, а куките му почти докосваха двете страни на тялото й.
Лираел призова втория главен символ и той също се спусна по острието. Ала когато достигна врата на стилкън, знакът изчезна. Миг по-късно, кожата на съществото започна да се напуква и спаружва, от него струеше ослепителнобяла светлина, когато съсухрената кожа се свлече на земята. След минута стилкън вече бе загубил човекоподобния си вид. Сега той беше просто стълб от бушуваща бяла светлина, прободен с меч.
И третият главен символ напусна меча и се заби в стълба. Онова, което бе останало от стилкън, на мига започна да се смалява, чезнейки, докато се превърна в точица от светлина с диаметър от няколко сантиметра, а острието на Възпиращия вече бе опряно в него.
Лираел взе металната бутилка от джоба на жилетката си, постави я на земята и с помощта на меча прибра останките на стилкън в нея. Едва тогава измъкна острието, свали го на земята и запуши бутилката с тапата. Миг по-късно я запечата с четвъртия главен символ, който обгърна корка и бутилката със светъл проблясък.
Бутилката подскочи за миг и се изви в ръката й, после застина неподвижна. Лираел я прибра обратно в джоба си и седна задъхана до Възпиращия. Наистина беше приключила. Беше възпряла стилкън. Съвсем сама.
Облегна се назад, потръпвайки от болката, която прониза гърба и ръцете й. Кратък проблясък прикова погледа й някъде близо над дървото. В миг тя отново застана нащрек, а ръката й се спусна към Възпиращия, забравила за всичките си болки. Взе меча и отиде да проучи мястото. Нима имаше още един стилкън? Или пък се беше измъкнал в последния момент? Провери бутилката, която определено беше запечатана. Възможно ли беше да е примигнала в последния, съвсем кратък миг, тъкмо когато се появи четвъртият символ?
Светлината отново проблесна, когато Лираел я наближи, мека и златиста, и тя въздъхна с облекчение. Това навярно бе магия на Хартата, така че все пак беше в безопасност.
Лираел уморено разрови дупката с Възпиращия, разчиствайки пръстта. Видя, че светлината идва от книга, подвързана с нещо, което приличаше на козина или рунтава кожа. Използвайки меча като лост, тя измъкна книгата. Беше видяла как дървото се стреми да приклещи стилкън — не искаше да сграбчи и нея.
След като я освободи от корените, тя извади книгата. Символите на Хартата по обложката й й бяха познати — представляваха заклинание, което да я поддържа чиста и без мушици и молци. Лираел пъхна дебелата книга под мишница, внезапно осъзнала, че е потънала в пот, покрита с мръсотия и листа от цветчета, и напълно изтощена, без да говорим за синините. Ала само жилетката й бе понесла трайни увреждания, пробита от искрите на стотици места, сякаш я бяха нападнали възпламеняващи молци.