— Осемнайсет месеца — прозя се сънено кучето. — Две години, ако си мързелива. Макар че ти носиш кожа на Хартата — няма да промениш собствената си форма като такава. Постарай се да започнеш с кожа на Хартата, която ще бъде удобна за изследване. Знаеш, че е хубаво да се промъкваш през малките пробойни и така нататък.
— Защо? — попита Лираел.
— Защо? — повтори Кучето с недоверие, издърпвайки глава изпод ръката на Лираел. — Тук има толкова много неща, които да се видят и подушат! Цели етажи от библиотеката, в които не е стъпвал никой от стотици, хиляди години! Заключени стаи, пълни стайни. Съкровища! Знания! Забавления! Нима искаш цял живот да си останеш трети помощник?
— Не съвсем — отвърна категорично Лираел. — Искам да бъда истинска Клеър. Искам да притежавам зрението.
— Е, може би ще открием нещо, което да го пробуди у теб — заяви Кучето. — Зная, че трябва да работиш, но има още толкова много време, което не бива да пилеем. Какво по-хубаво от това да отидеш някъде, където другите не са стъпвали от хиляда години?
— Предполагам, че бих могла — съгласи се Лираел, а въображението й се разпали от думите на кучето. Имаше много врати, които й се щеше да отвори. Онази странна дупка в скалата, например, там, където спиралата внезапно спираше…
— Освен това — добави кучето, прекъсвайки мислите й, — тук действат сили, които искат да използваш книгата. Нещо е освободило стилкън, а присъствието на чудовището е пробудило и други магии. Онова дърво нямаше да издаде тайната на книгата, ако не ти е било писано да я вземеш.
— Предполагам — каза Лираел. Не й се нравеше идеята, че някой е помогнал на стилкън да се освободи от пленничеството си. Това предполагаше, че има някаква по-велика сила на злото, някъде тук из Старите етажи, или че някаква сила би могла да се добере до Глетчера на Клеър отвън, въпреки всичките им прегради и защити.
Ако в библиотеката имаше друго същество от рода на стилкън — някакво творение на Свободната магия, притежаващо огромна сила — Лираел чувстваше, че е неин дълг да го открие. Усещаше, че унищожавайки стилкън, несъзнателно бе направила първата крачка към поемането на отговорността да унищожи всяко друго подобно нему същество, представляващо заплаха за Клеър.
Освен това, търсенето на подобно създание щеше да запълни времето й и да я разсее. Лираел осъзна, че почти не се е замисляла за пробуждането или зрението през последните няколко месеца. Създаването на Кучето и откриването на начин да унищожи стилкън бяха ангажирали почти изцяло съзнанието й.
— Ще се науча как да направя полезна кожа на Хартата — заяви тя. — И ще проуча наоколо, Куче!
— Хубаво! — каза кучето и нададе радостен лай, който отекна из пещерата. — А сега, най-добре изтичай да се измиеш и преоблечеш, преди Имши да започне да се чуди къде си.
— Колко е часът? — попита стреснато Лираел. Далече от безапелационните нападки на Кирит в младежкото помещение, или ударите на часовника в читалнята, тя нямаше представа кое време на денонощието е. Беше изчислила грубо, че е около зазоряване, защото не бе спала много.
— Шест и половина… сутринта — отвърна кучето, след като наклони ухо, сякаш за да чуе някакъв далечен удар на часовник. — Плюс-минус…
Гласът му заглъхна, защото Лираел вече беше излязла, отправяйки се нататък с нещо като накуцващ бяг. Кучето въздъхна и се впусна след нея, настигайки без проблеми Лираел, още преди да затвори вратата.
Част втора
Анселстиер
1928 A.W.
Старото кралство осемнадесет години след възстановяването на крал Тъчстоун.
Глава четиринадесета
Принц Самет удря шестица
На седемстотин мили южно от Глетчера на Клеър, двайсет и две момчета играеха крикет. В Старото кралство, зад Стената, намираща се на тридесет мили в северна посока, беше късна есен. Тук, в Анселстиер, последните дни на лятото се оказаха топли и ясни, идеални за финалния мач в жестоко оспорвания турнир в групата за момчета старша възраст, първостепенна цел на спортуващите шестокласници от осемнайсет училища.
Беше последното от поредицата от шест хвърляния за мача и оставаше да се подаде само една топка, като бяха необходими три последователни попадения, за да спечелят реда, мача и турнира.
Батсменът, който трябваше да удари тази последна топка, щеше да навърши седемнайсет след месец и беше висок малко над метър и осемдесет. Имаше ситна къдрава кестенява коса и гъсти черни вежди. Не беше точно красив, но миловиден, и се открояваше в своя бял спортен екип за крикет. Не че панталонът му беше със същия колосан ръб, както по-рано, понеже сега бе пропит с потта от отбелязаните седемдесет и четири ръна, заедно с останалите, шейсет от които бяха негови.