Огромна тълпа наблюдаваше мача от трибуните на игрището за крикет в Бейн — тълпа, много по-голяма от обичайната за училищен мач, въпреки че един от отборите беше от близкото училище „Дормалан“. Повечето зрители бяха дошли да видят високия млад батсмен, не защото беше по-талантлив от останалите в отбора, а защото беше принц. Нещо повече, той беше принц на Старото кралство. Бейн беше не само най-близкият град до Стената, разделяща Анселстиер от тази земя на магии и мистерии, но и беше преживял деветнадесет години нашествия на мъртви същества, които бяха разгромени единствено с помощта на родителите на батсмена и преди всичко на неговата майка.
Принц Самет беше наясно с любопитството, което събуждаше у жителите на Бейн, но не позволяваше то да го разсейва. Цялото му внимание беше насочено към питчъра в отсрещния край на игрището, един свиреп червенокос младеж, чиято ожесточеност бе довела до отстраняването на вече трима батсмени. Ала той очевидно се уморяваше и последното му хвърляне беше доста неточно и принуди Сам и неговия партньор, Тед Хопкис, да се бъхтят след топката из цялото игрище, в усилията си да спечелят онези фатални последни ръна. Ако питчърът не възстановеше силите си и предишната си точност, мислеше си Самет, шансът беше на негова страна. Нещо повече, питчърът се размотаваше, като бавно извиваше ръката, с която хвърляше, и оглеждаше прииждащите облаци.
Времето беше малко разсейващо, макар и само за Самет. Преди няколко минути се бе появил вятър. Идваше от север и носеше някаква магия откъм Старото кралство и Стената. Той накара символа на Хартата върху челото на Самет да затрепти и подсили усещането му за смърт. Не че това мъртво присъствие беше толкова силно на мястото, където той се намираше. Малцина бяха намерили смъртта си на игрището за крикет, поне напоследък.
Най-сетне питчърът се засили, и яркочервената топка профуча из игрището, подскачайки, когато Самет пристъпи напред, за да я посрещне. Върбовото дърво се удари в кожата със силен трясък и топката се издигна над лявото рамо на принца. Тя се извиси още повече и описа дъга над тичащите към трибуните защитници, където бе застигната от мъж на средна възраст, който подскочи от мястото си, за да демонстрира спортната си форма, която отдавна не беше влизала в употреба.
Шестица! Самет почувства как лицето му се разтяга в усмивка, когато тълпата избухна в аплодисменти. Тед притича до него, за да стисне ръката му, изричайки нещо, а после започна да се здрависва с противниковия отбор, а след това с всякакви хора, докато си проправяше път към съблекалните в павилиона. Помежду ръкостисканията, той погледна нагоре, към мястото, където телеграфното табло щракаше. Беше отбелязал шейсет и шест без аут, личен рекорд, а това беше подобаващ финал за училищната му кариера по крикет. Навярно за цялата му кариера по крикет, реши той, мислейки за завръщането си в Старото кралство, от което го деляха едва два месеца. На север от Стената не се играеше крикет.
Приятелят му Никълъс беше първият, който го поздрави в съблекалните. Ник беше невероятен питчър на фалцови топки, но лош батсмен и още по-лош защитник. Той често се унасяше, изучавайки някакво насекомо на земята или някое странно атмосферно явление в небето.
— Браво, Сам! — заяви Ник, енергично разтърсвайки ръката му. — Още един трофей за добрия стар „Сомърсби“.
— Скоро ще бъде добрият стар „Сомърсби“ — отвърна Сам, отпускайки се на една пейка, докато развързваше наколенките си. — Не е ли странно? Десет години недоволстваме от това място, но когато дойде моментът да го напуснем…
— Зная, зная — каза Ник. — Именно затова трябва да дойдеш с мен в „Корвиър“, Сам. Там до голяма степен е същото, в университета. Забрави този страх от бъдещето…
Каквото и друго да се канеше да каже, то заглъхна, когато останалата част от отбора нахълта, за да се ръкува със Самет. Дори и мистър Кохрейн, треньор и прочут с гнева си в „Сомърсби“ учител по спортни игри, благоволи да го потупа по рамото и заяви: „Невероятно представление, Самет“.
Час по-късно всички се намираха в училищния омнибус, измокрени от внезапния дъжд, донесен от северния вятър. Редуваха се слънчеви и дъждовни промеждутъци, понякога продължаващи само минута. За жалост, последният бе настъпил, когато пресякоха шосето към автобуса.
Пътуването продължаваше три часа, почти изцяло в южна посока, към „Сомърсби“, по магистралата Бейн. Затова пътниците в автобуса се изненадаха, когато шофьорът се отклони от магистралата тъкмо когато напуснаха града, и пое по един тесен селски път с едно платно.