— Почакайте, господин шофьор! — възкликна мистър Кохрейн. — Къде, по дяволите, отивате?
— Отклонение — отвърна лаконично мъжът, едва помръдвайки устни. Той заместваше Фред, постоянния шофьор на училището, който си беше счупил ръката предишния ден по време на бой за оспорван турнир по дартс. — Магистралата е наводнена при Биърдсли. Чух го от един пощальон в Крикетърс армс.
— Много добре — каза Кохрейн, а смръщената му физиономия показваше, че с неохота се съгласява с него. — Но е много странно. Не бих допуснал, че е паднал достатъчно дъжд. Сигурен ли сте, че знаете някой заобиколен път, господин шофьор?
— Да, шефе — потвърди мъжът, а по лукавото му лице се появи нещо, което навярно трябваше да бъде усмивка. — Бектън бридж.
— Никога не съм го чувал — каза Кохрейн пренебрежително. — Но все пак предполагам, че вие знаете по-добре.
Момчетата не обърнаха особено внимание на този разговор, както и на пътя. Бяха станали в четири часа, за да пристигнат навреме в Бейн, и цял ден бяха играли крикет. Повечето от тях, в това число и Ник, заспаха. Самет остана буден, все така развълнуван от своята победна шестица. Той гледаше дъжда по прозорците и околността. Минаваха покрай обитаеми ферми, в чиито прозорци се виждаше топла светлина. Покрай пътя пробягваха телеграфни стълбове, както и една червена телефонна будка, когато профучаха покрай селото.
Скоро всичко това щеше да остане зад гърба му. Съвременните технологии, като телефоните и електричеството, не действаха от другата страна на Стената.
Десет минути по-късно отминаха друга гледка, която Самет нямаше да вижда зад Стената. Огромно поле, пълно със стотици палатки, където на всяко свободно сиво въжено чучело висеше мокро пране и цареше дух на безпорядък. Автобусът намали скорост, докато минаваше и Самет видя, че пред вратите на повечето палатки се бяха струпали жени и деца, вгледани печално в дъжда. Почти всички имаха на главите си забрадки или шапки, което ги идентифицираше като бежанци от Юга. Над десет хиляди от тях бяха получили убежище в мястото, наречено от „Корвиър таймс“ „отдалечените северни райони на нацията“, което очевидно означаваше близо до Стената.
Това навярно беше едно от бежанските селища, изникнали през последните три години, осъзна той, отбелязвайки, че полето е заобиколено от тройна ограда от спираловидна тел, и че близо до портата има няколко полицаи, а дъждът се лееше върху каските и тъмносините им шлифери.
Южняците бягаха от войната между четири държави в далечния Юг, от другата страна на морето Съндър, срещу Анселстиер. Войната беше започнала преди три години, с един на пръв поглед незначителен бунт в автономната държава Искерия, който се оказа неуспешен. Бунтът прерасна в гражданска война, която въвлече и съседните държави Каларайм, Искерия и Коровия, всяка от които воюваше на различна страна. Съществуваха най-малко шест враждуващи фракции, известни на Самет, които варираха от силите на автономна Искерия и първоначалните бунтовници-анархисти, до подкрепяните от Каларайм традиционалисти и империалистите от Коровия.
По традиция Анселстиер не се месеше във войните на Южния континент, доверявайки се на своя флот и въздушен корпус да държи подобни проблеми от другата страна на морето Съндър. Ала сега, когато войната обхвана почти целия континент, единственото безопасно място за мирните граждани беше в Анселстиер.
Затова Анселстиер беше желана цел за бежанците. Мнозина биваха връщани обратно по море, или на главните пристанища, но на всеки върнат голям кораб, някой по-малък плавателен съд акостираше някъде по крайбрежието на Анселстиер и избълваше двестате или триста бежанци, които бяха натъпкани на борда му като сардини.
Много по-голям беше броят на удавените или умрелите от глад, но това не обезсърчаваше останалите.
В крайна сметка ги арестуваха и настаняваха във временни лагери. Теоретично, при това положение те вече имаха право да станат законни имигранти в държавата Анселстиер, но на практика само онези, които имаха пари, връзки или полезни умения, получаваха гражданство. Останалите оставаха във временните лагери, докато правителството измислеше начин да ги изпрати обратно в собствената им държава. Ала тъй като войната ставаше все по-сериозна и объркана от ден на ден, никой от онези, които бяха избягали от нея, нямаше да се върне доброволно. Всеки път, когато опитваха да прибегнат до масова депортация, тя завършваше с гладни стачки, бунтове и всякаква друга възможна форма на протест.