— Чичо Едуард казва, че онзи приятел Королини иска да изпрати южняците във вашия тил, в гората — каза сънено Никълъс, събудил се от намалената скорост на автобуса. — От другата страна на Стената. Казва, че тук нямало място за тях, а в Старото кралство има много.
— Королини е популист и подстрекател — отвърна Самет, цитирайки една уводна статия на „Таймс“. Неговата майка — която водеше по-голямата част от дипломатическите отношения с Анселстиер — имаше още по-лошо мнение за този политик, който се бе прочул, откакто бе започнала Южняшката война. Според нея той беше опасен егоист, който би направил всичко, за да се сдобие с власт. — Той не знае какво говори. Те биха измрели в граничния район. Там не е безопасно.
— Какъв е проблемът? — попита Ник. Знаеше, че приятелят му не обича да говори за Старото кралство. Сам винаги казваше, че то няма нищо общо с Анселстиер и Ник не би го разбрал. Никой от останалите не знаеше кой знае колко за него, а във всяка от библиотеките, в които бе проверявал, имаше малко съществена информация. Армията беше затворила границата и точка по въпроса.
— Там има опасни… опасни животни и… ъм… същества — отвърна Самет. — Както ти казах и преди. Оръжията, електричеството и така нататък, не действат там. Не е като…
— Анселстиер — прекъсна го Никълъс с усмивка. — Знаеш ли, решил съм да ти дойда на гости през ваканцията и лично да се уверя.
— Де да можеше — каза Самет. — Ще имам нужда да видя някое дружелюбно лице след шестте месеца, прекарани в компанията на Елимер.
— Откъде знаеш, че не искам да видя точно сестра ти? — попита Ник с пресилена похотлива усмивка. Сам никога не намираше добра дума за по-голямата си сестра. Канеше се да каже още нещо, но думите му секнаха, когато погледна през прозореца. Сам също погледна.
Отдавна бяха отминали бежанския лагер, който бе отстъпил пред една много гъста гора. Далечният, замъглен от дъжда слънчев диск бе надвиснал непосредствено над дърветата. Само че и той, и дърветата бяха обърнати към лявата половина на автобуса, а слънцето би трябвало да се намира вдясно. Движеха се на север, и изглежда това бе продължило известно време. На север, към Стената.
— Най-добре да кажа на Кокърс — каза Самет, който седеше откъм пътеката. Едва се бе изправил и бе понечил да тръгне към предната част на автобуса, когато двигателят изведнъж се задави и автобусът подскочи, като почти го събори на пода. Шофьорът изруга и смени няколко предавки, но двигателят продължаваше да се дави. Шофьорът отново изруга, форсирайки двигателя толкова силно, че ревът му събуди и последния останал заспал. После внезапно спря. Вътрешните светлини и фаровете угаснаха, и автобусът тихо спря.
— Сър! — провикна се Сам към мистър Кохрейн, сред внезапната глъчка от пробудили се момчета. — Движим се на север! Мисля, че сме близо до Стената.
Кохрейн, който надзърташе през прозореца си, се извърна, когато Сам проговори и застана на пътеката, а внушителната му осанка беше достатъчна, за да накара да замълчат момчетата, които се намираха по-близо.
— Усмирете се! — каза той. — Благодаря, Самет. А сега, всички да останат по местата си, и аз скоро ще уредя…
Онова, което се готвеше да каже, беше прекъснато от звука от вратата на шофьора, когато той я затръшна зад гърба си. Всички момчета се втурнаха към прозорците, въпреки рева на Кохрейн, и видяха как шофьорът скача на пътя и хуква през дърветата, сякаш преследван от някакъв смъртен враг.
— Какво става, за Бога? — възкликна Кохрейн, докато се извръщаше, за да погледне през предното стъкло. Онова, което бе уплашило шофьора, очевидно не му се стори толкова ужасно, защото той просто отвори вратата до неговата и излезе навън в дъжда, като междувременно отвори чадъра си.
Щом излезе от автобуса, всички се втурнаха напред. Сам, който се намираше на пътеката, пръв стигна там. Поглеждайки навън, той най-напред видя бариера, която препречваше пътя, а до нея — голяма червена табела. Не успя да я прочете добре заради дъжда, но бездруго знаеше какво пише на нея. Беше виждал същите табели през ваканцията, когато се прибираше у дома, в Старото кралство. Червените табели бележеха началото на Границата, военната зона, която армията на Анселстиер бе разположила с лице към Стената. Зад тази табела дърветата от двете страни на пътя изчезваха, заменени от участък с диаметър от половин миля, състоящ се от укрепления, окопи, и километри навита бодлива тел, която се простираше от източния бряг на запад.
Сам помнеше точно какво пише на табелата. Преструвайки се, че притежава невероятната способност да вижда през замъглени прозорци, той издекламира познатото предупреждение на останалите. Беше важно да го знаят.