Думите му бяха последвани от минута мълчание, когато всички осъзнаха сериозността на положението им. След това се изля порой от въпроси, на които Сам не отговори. Беше си помислил, че шофьорът е избягал, защото се е страхувал да остане толкова близо до Стената. Ами ако ги беше отвел там нарочно? И защо беше избягал от двамата военни полицаи с червени фуражки, които се приближаваха откъм кабината на караула?
Семейството на Самет имаше много врагове в Старото кралство. Някои от тях бяха хора и лесно можеха да се престорят на съвсем безобидни, за да влязат в Анселстиер. Други не бяха хора, но вероятно бяха достатъчно силни, за да прекосят Стената и да изминат краткото разстояние на север.
Без да си прави труда да си вземе шлифера, Сам скочи от автобуса и забърза към мястото, където двамата военни полицаи току-що бяха посрещнали мистър Кохрейн. Или по-скоро към мястото, където сержантът от Военна полиция се беше разкрещял срещу Кохрейн.
— Свалете всички от онзи автобус и ги накарайте да се върнат обратно по най-бързия начин — крещеше сержантът. — Бягайте колкото можете по-надалече, после вървете. Ясно?
— Защо? — попита наежилият се мистър Кохрейн. Подобно на повечето учители и персонал на Сомърсби, той не беше от Севера, и нямаше представа за съществуването на Стената, Границата, или Старото кралство. Винаги се беше отнасял към Самет по същия начин, както и към другия принц, който беше албинос от далечния Каршмел — нещо като осиновено дете, което не беше пълноправен член на семейството.
— Просто го направете! — нареди сержантът. Изглеждаше неспокоен, забеляза Самет. Кобурът на револвера му беше отворен и той не преставаше да оглежда дърветата. Подобно на повечето войници на Границата — но коренно различно от всички останали отряди от армията на Анселстиер — той носеше и меч с щик на лявото си бедро, а над военната си униформа в цвят каки имаше ризница, макар че беше запазил червената си фуражка на Военна полиция, вместо да носи обичайната каска с решетки на носа и врата, характерна за граничния гарнизон. Сам забеляза, че нито един от двамата мъже няма на челото си знака на Хартата.
— Това не е достатъчно — възмути се Кохрейн. — Настоявам да говоря с някой офицер. Не мога да накарам момчетата си да тичат в дъжда!
— Най-добре да направим така, както казва сержантът — каза Сам, приближавайки се зад него. — В гората има нещо и то се приближава.
— Кой си ти? — настоя да узнае сержантът, измъквайки меча си. Ефрейторът до него веднага направи същото и започна да се приближава странично. И двамата гледаха челото на Сам и знака на Хартата, който едва се виждаше под шапката му за крикет.
— Принц Самет от Старото кралство — отвърна той. — Предлагам да повикате майор Дуайър от разузнаването, или да отидете в щаба на генерал Тиндъл и да им кажете, че съм тук — и че в гората отсреща има поне три Мъртви ръце.
— Да му се не види! — изруга сержантът. — Знаехме си, че този вятър ще донесе нещо. Как са се промъкнали… всъщност, няма значение. Харис, върни се на поста и предупреди щаба. Кажи им, че при нас са принц Самет, няколко ученици и нарушители от поне А-категория. Използвай гълъб и ракетата. Телефонът със сигурност не работи. Размърдай се!
Ефрейторът изчезна преди сержантът да е затворил устата си и тъкмо когато Кохрейн заговори:
— Самет! Какво си намислил?
— Няма време за обяснения — отвърна припряно Самет. Усещаше присъствието на мъртвите ръце — телата им, обладани от духове, призовани от пределите на смъртта — движеха се из гората, успоредно на пътя. Очевидно още не бяха доловили присъствието на живите, но когато това станеше, щяха да пристигнат за минути. — Трябва да изведем оттук всички, трябва да се отдалечим възможно най-много от Стената.
— Но… но… — запелтечи Кохрейн с почервеняло лице и учуден от наглостта на едно от собствените му момчета, което му нареждаше какво да прави. Щеше да каже още нещо, ако сержантът не бе извадил револвера си, за да заяви спокойно:
— Накарайте ги да се размърдат веднага, сър, или ще ви застрелям на място.
Глава петнадесета