Нашествието на мъртвите
Пет минути по-късно, целият отбор излезе на пътя сред дъжда, тичайки на юг. По предложение на Самет се бяха въоръжили с бухалки за крикет, греди от вратата с метални върхове и топки за крикет. Сержантът от военна полиция бягаше с тях, а револверът му все така потушаваше протестите на Кохрейн.
В началото момчетата приемаха всичко като шега, с много патос и усърдие. Ала когато се стъмни и дъждът се усили, те се умълчаха. Шегите престанаха напълно, когато зад гърба им се чуха четири бързи изстрела, последвани от далечен, изпълнен с болка, писък.
Самет и сержантът се спогледаха и този поглед издаваше страх и зловеща осведоменост. Изстрелите и викът сигурно идваха от ефрейтор Харис, който се бе върнал на поста.
— Някъде наблизо има ли поток или течаща вода? — попита запъхтяният Самет, припомнил си предупредителното стихче за мъртвите, което знаеше още от дете. Сержантът поклати глава, но не му отговори. Продължаваше да поглежда назад през рамо и почти губеше равновесие, докато тичаха. Малко след като чуха вика, той видя онова, което търсеше, и го показа на Самет: три червени сигнални ракети с парашути, които се спускаха надолу на няколко мили на север.
— Харис поне е пуснал гълъба — изпухтя той. — Или пък телефонът е проработил, понеже пистолетът му гръмна. — Скоро ще изпратят тук резервната рота и взвода от разузнаването, сър.
— Дано — отвърна Самет. Вече усещаше присъствието на мъртвите зад тях, приближаваха се бързо. Изглежда никъде напред нямаше надежда за безопасност. Нито някой стабилен хамбар или ферма, нито поток, чиято течаща вода мъртвите не можеха да прекосят. Всъщност пътят се спускаше надолу и се превръщаше в пропаднала пътека, още по-тъмна и по-тясна, идеалното място за засада.
Когато Сам се замисли за това, почувства как усещането му за мъртвите внезапно се променя. В началото това го дезориентира, докато не разбра за какво става дума. Пред тях току-що се бе изправил един мъртъв дух, някъде в мрака около пътя с висок банкет. Още по-лошо, той беше нов, излязъл от пределите на смъртта точно в този момент. Това не бяха духове със собствена воля, проникнали тук през границата. Те бяха мъртви ръце, създадени от някой некромант от другата страна на Стената. Контролирани от ума на некроманта, те бяха много по-опасни от независимите духове.
— Спрете! — извика Сам, а гласът му проряза равномерно падащия дъжд и стъпките по асфалта. — Те са пред нас. Трябва да излезем от пътя!
— Кои са пред нас, момче? — извика Кохрейн, отново вбесен. — Това вече стигна твърде далече…
Гласът му пресекна, когато от сенките пред тях се олюля една фигура точно в средата на пътя. Беше човек, или поне някога бе бил такъв. Сега ръцете му бяха висящи ивици плът, а главата му представляваше гол череп, върху който се открояваха дълбоки очни кухини и блестящи зъби. Той несъмнено беше мъртъв, а от него, над благоуханния аромат на дъжда се носеше вонята на гнило. Докато вървеше, от тялото му падаха буци пръст, които показваха, че току-що е излязъл от земята.
— Наляво! — извика Сам, като сочеше с пръст. — Всички да вървят наляво!
Викът му подтикна към действие безмълвната процесия и момчетата прескочиха каменната ограда, която ограждаше пътя. Кохрейн бе един от първите, които се прехвърлиха оттатък, запокитил чадъра си настрана.
Мъртвото същество също се движеше, преминавайки в тромав бяг, щом усети живота, за който копнееше. Сержантът се опря на стената и зачака, докато приближи на три метра. После изпразни тежкия си револвер, калибър 0,455 в торса му, като даде пет бързи последователни изстрела, придружени от въздишка на облекчение, че оръжието наистина работи.
Съществото бе повалено и накрая падна, но сержантът не изчака. Беше прекарал достатъчно дълго на Границата, за да знае, че то отново ще се изправи. Куршумите можеха да спират мъртвите ръце, но само ако ги разкъсаха на парчета. Белите фосфорни гранати даваха по-добър резултат и ги превръщаха в пепел — когато работеха. Пистолетите, гранатите и всички подобни стандартни оръжия от Анселстиер преставаха да функционират с приближаването до Стената и Старото кралство.
— По хълма! — извика Сам, посочвайки едно възвишение в земята пред тях, където гората оредяваше. Ако успееха да се доберат до него, поне щяха да могат да видят съществото, което идваше и да разполагат с дребното предимство да се намират нависоко.
Зад тях се чу пронизителен нечовешки вик, наподобяващ този от случайно настъпен мях, по-скоро квичене, отколкото писък. Сам знаеше, че излиза от изсъхналите дробове на някоя мъртва ръка. Тази се намираше по-далече вдясно от съществото, което сержантът беше застрелял. В същото време, той долови присъствието на още създания, придвижващи се отляво и отдясно, започнали да обграждат хълма.