— Там някъде има некромант — каза той, докато тичаха. — А трябва да има и много трупове, не много далече оттук.
— Камион, пълен с онези южняци… излезе от пътя недалеч оттук преди шест седмици — каза бързо сержантът, докато си поемаше дъх. — Деветнайсет убити. Малко е… загадъчно къде са отивали… както и да е… портиерът в църквата нямаше да разреши… нито пък в крематориума на армията… така че ги погребаха до пътя.
— Глупаво! — извика Самет. — Твърде близо е до Стената! Трябвало е да ги изгорят!
— Проклетите бюрократи — изпухтя сержантът и пъргаво се мушна под един клон. — Според устава се забраняват погребенията в района на… Границата. Но това е… извън него, разбираш ли?
Самет не отговори. Сега катереха самия хълм и той се нуждаеше от целия си въздух. Усети, че сега зад тях има поне дванайсет мъртви ръце и по три-четири от всяка страна, а ставаха все повече. А имаше и нещо, някакво присъствие, което навярно се излъчваше от некроманта, на мястото, където бяха — или са били — погребани труповете.
На върха на хълма не растяха дървета, освен няколко брулени от вятъра фиданки. Преди да стигнат дотам, сержантът извика да спрат точно пред хребета.
— Надясно! Сгъстете редиците! Липсва ли някой? Колко…
— Шестнайсет, с мистър Кохрейн — каза Ник, който смяташе със скоростта на светлината. Кохрейн го изгледа свирепо, но замълча, отново привеждайки глава, докато се опитваше да си поеме въздух. — Всички са тук.
— С колко време разполагаме, сър? — попита сержантът Сам, докато двамата се взираха в дърветата. Беше трудно да се види нещо. Видимостта намаляваше заради все по-силния дъжд и настъпването на нощта.
— Първите двама или трима ще ни настигнат след минути — каза мрачно Самет. — Дъждът ще ги забави малко. Ще трябва да ги повалим на земята и да ги прободем с гредите от вратата и да опитаме да ги приковем стабилно. Ник, разпредели всички в групи по трима. Двама батсмени и някой, който да държи гредите в готовност. Не, Худ — върви при Асмер. Когато дойдат, аз ще отвлека вниманието им с… ще ги разсея. Батсменът трябва да удря възможно най-силно и право в краката, а после да забие по една греда през всяка ръка и крак.
Самет замълча, когато видя, че едно от момчетата оглежда дългата близо метър греда и металния шип на върха й. Съдейки по изражението на лицето му, беше очевидно, че не си представя как я забива в каквото и да било.
— Това не са хора! — извика Сам. — Те вече са мъртви. Ако не се биете с тях, ще ни убият. Мислете за тях като за диви животни и не забравяйте, че се борим за живота си!
Едно от момчетата заплака беззвучно, а сълзите тихо се стичаха по лицето му. В началото Сам си помисли, че е от дъжда, преди да забележи отчаяния поглед, който издаваше пълен и абсолютен ужас.
Готвеше се да пробва с още няколко окуражителни думи, когато Ник посочи хълма и извика:
— Ето ги, идват!
Откъм дърветата се задаваха три мъртви ръце, олюлявайки се като пияни, а крайниците им видимо бяха извън контрол. Телата им са били твърде изпочупени при сблъсъка, помисли си Сам, преценявайки силата им. Това беше добре. Щеше да ги забави и да ги направи по-некоординирани.
— Ник, твоят отбор може да се заеме с онзи вляво — нареди той бързо. — Тед, този в средата е за теб, а за Джак е левият. Целете се в коленете и забийте гредите веднага щом ги повалите. Не им позволявайте да ви сграбчат — много по-силни са, отколкото изглеждат. Всички останали — включително и вие, сержант, ако обичате, и мистър Кохрейн — ще стоите настрана и ще помагате на всеки отбор, изпаднал в беда.
— Тъй вярно, сър! — отвърна сержантът. Кохрейн само кимна мрачно, вторачен в наближаващите мъртви ръце. За първи път, откакто го помнеше Сам, лицето му не беше червено. Беше бяло, бледо почти колкото отблъскващо бледата кожа на приближаващите мъртви.
— Изчаквайте моите заповеди — извика Сам и в същото време посегна към Хартата. Беше невъзможно да се използва в по-голямата част на Анселстиер, но толкова близо до Стената беше само трудно, нещо като това да се опитваш да доплуваш до дъното на дълбока река.
Самет откри Хартата и си позволи миг на утеха, причинен от познатия допир с нея, а нейната неизменност и цялост го свързваха с всичко съществуващо. После извика символите, които му трябваха, като ги задържа в съзнанието си, докато имената им се оформиха в гърлото му. Когато всичко беше готово, той протегна дясната си ръка, с разперени три пръста, всеки от които сочеше по един от наближаващите мъртви същества.