— Анет! Калю! Фърън! — изстреля той имената им, и символите политнаха от пръстите му като лъскави сребърни остриета, свистейки във въздуха по-бързо, отколкото би могло да ги проследи което и да е око. Всеки от тях се заби в по една от мъртвите ръце, пробивайки дупка колкото юмрук в разлагащата се плът. И тримата политнаха назад, а един се стовари на земята, размахвайки ръце и крака като обърнат по гръб бръмбар.
— По дяволите! — възкликна едно от момчетата до Сам.
— Сега! — извика Сам и учениците се втурнаха напред с рев, размахвайки импровизираните си оръжия. Сам и сержантът тръгнаха с тях, но Кохрейн нападна сам, като тичаше по хълма перпендикулярно на всички останали.
Последваха неразчленими викове, бухалките се издигаха и спускаха и с глух звук пронизваха плътта на мъртвите, а след това се забиваха в мократа земя.
Сам преживя всичко това в някакво странно обезумяло състояние, сложна смесица от звуци, образи и емоции, така че изобщо не беше сигурен какво става. После сякаш излезе от това състояние на силен гняв и се улови, че помага на Друит Майнър да забие една греда в ръката на някакво гърчещо се чудовище. Макар и прободено във всеки крайник, то продължаваше да се съпротивлява, като счупи едната греда и замалко да се освободи, преди едно от момчетата от резерва да съобрази да търколи голям камък върху свободната му ръка.
Всички ликуваха, осъзна Сам, когато отстъпи назад и избърса дъжда от лицето си. Всички, освен него, защото долавяше присъствието на още мъртви, които идваха откъм пътя и другата страна на хълма. Едно бързо проучване установи, че са останали само три греди, а две от петте бухалки бяха счупени.
— Връщайте се — нареди той, прекратявайки веселбата. — Идват още.
Когато се оттеглиха, Ник и сержантът се приближиха до Сам. Ник заговори пръв, и тихо попита:
— Какво ще правим сега, Сам? Онези същества още мърдат! Ще се освободят до половин час.
— Войските от Границата ще пристигнат дотогава — прошепна Сам, поглеждайки сержанта, който кимна утвърдително. — Тревожа се заради новите, които идват. Единственото, което ми хрумва да направим…
— Какво? — попита Ник, когато Сам млъкна по следата на изречението.
— Всички те са мъртви ръце, а не мъртви със свободна воля — отвърна Сам. — Наскоро създадени. Техните духове са онова, което некромантът е успял да призове набързо, затова не са нито силни, нито умни. Ако успея да се добера до човека, който ги управлява, може би ще се обърнат един срещу друг, или ще започнат да бродят в кръг. Някои дори биха могли да се върнат в смъртта.
— Ами тогава да намерим онова приятелче некромант! — заяви твърдо Ник. Гласът му беше спокоен, но не се удържаше да не поглежда тревожно надолу по хълма.
— Не е толкова лесно — каза разсеяно Сам. Почти цялото му внимание беше насочено към мъртвите ръце, които усещаше около тях. Долу, до пътя, имаше десет, и шест някъде от другата страна на хълма. И двете групи се движеха в разпокъсани редици. Очевидно некромантът възнамеряваше да ги накара да атакуват едновременно, от двете страни.
— Не е толкова лесно — повтори. — Некромантът е някъде там долу, поне физически. Ала почти със сигурност е в смъртта, а тялото му е предпазено от някакво заклинание или нещо като телохранител. За да се доберем до него, ще се наложи да вляза в смъртта, а нямам нито меч, нито звънци или каквото и да било друго.
— Да влезеш в смъртта ли? — попита Ник, а гласът му се повиши с половин октава. Очевидно се канеше да каже и още нещо, но погледна купа с мъртви ръце и замълча.
— Дори нямам време да си направя защитен ромб — промърмори си Сам под носа. Всъщност никога досега не беше влизал сам в смъртта. Беше го правил само с майка си, Абхорсен. Сега отчаяно му се щеше тя да е тук. Но нея я нямаше, а той не можеше да измисли какво друго да направи. Почти със сигурност би могъл да избяга сам, но не можеше да изостави останалите.
— Ник — каза той, взел решение. — Ще вляза в смъртта. Докато съм там, няма да мога да виждам или усещам нищо тук. Тялото ми ще изглежда замръзнало, затова ще имам нужда от теб — и от вас, сержант — да ме пазите по най-добрия начин. Възнамерявам да се върна преди мъртвите да пристигнат тук, но ако не го направя, опитайте да ги забавите. Хвърляйте топки за крикет, камъни, и всичко друго, което намерите. Ако не успеете да ги спрете, хванете ме за раменете, но иначе не ме докосвайте.
— Дадено — отвърна Ник. Беше видимо озадачен и уплашен, но протегна ръка. Сам я пое и двамата се ръкуваха, докато останалите момчета ги наблюдаваха с любопитство, или се взираха в дъжда. Само сержантът помръдна, подавайки меча си на Сам откъм дръжката.