— Това ще ви трябва повече, отколкото на мен, сър — каза той. После, повтаряйки мислите на Сам, добави: — Ще ми се майка ви да беше тук. Успех, сър.
— Благодаря — каза Сам, но му върна меча. — Боя се, че само омагьосан меч би могъл да ми помогне. Задръжте го.
Сержантът кимна и взе меча. Сам зае отбранителна боксьорска поза и затвори очи. Потърси границата между живота и смъртта и с лекота я откри, като за миг изпита странното усещане едновременно за дъжда, сипещ се по тила му, докато лицето му беше поразено от невероятния студ в смъртта, където никога не валеше.
Напрягайки цялата си воля, той пое към студа, принуждавайки душата си да премине в смъртта. После, без предупреждение, се озова там, а студът вече беше навсякъде около него, не само върху лицето му. Очите му се отвориха рязко и той видя бледата сива светлина на смъртта и усети тягата на речното течение по краката си. В далечината чу рева на Първата порта и потръпна.
Обратно в живота, Ник и сержантът видяха как цялото тяло на Сам внезапно се скова. Изневиделица се появи мъгла, която се уви около краката му като лоза. Докато продължаваха да се взират, по лицето и ръцете му се образува скреж — ледена покривка, която дъждът не отмиваше.
— Не съм сигурен, че вярвам на очите си — прошепна Ник, когато отмести поглед от Сам и го насочи към приближаващите мъртви.
— Най-добре да повярваш — каза мрачно сержантът. — Защото те ще те убият, независимо дали вярваш в тях или не.
Глава шестнадесета
Из дебрите на смъртта
С изключение на далечния рев на водопада, който обозначаваше Първата порта, в смъртта беше съвсем тихо. Сам стоеше неподвижно, близо до границата с живота, ослушваше се и се оглеждаше. Ала той не можеше да вижда надалече на особената сива светлина, която като че сплескваше всичко и изкривяваше перспективата. Виждаше единствено заобикалящата го река, чиято вода бе съвсем тъмна, освен на местата, където белите бързеи се завихряха около коленете му.
Сам внимателно започна да върви по самия край на смъртта, борейки се с течението, което опитваше да го всмуче и да го повлече. Предполагаше, че и некромантът стои близо до границата с живота, макар да нямаше гаранция, че се движи в правилната посока, за да открие него или нея. Не беше достатъчно вещ, за да определи къде се намира в смъртта по отношение на живота, като изключим мястото, където щеше да се завърне в собственото си тяло.
Движеше се много по-предпазливо от последния път, когато беше тук. Това бе преди година, заедно с майка му, Абхорсен. Сега усещането беше много различно, когато беше сам и невъоръжен. Наистина би могъл да овладее донякъде мъртвите като изсвири или плесне с ръце, но без звънците не би могъл нито да ги командва, нито да ги прогони. И ако той беше нещо повече от умел Маг на Хартата, този некромант би могъл да бъде последовател на Свободната магия, който да го превъзхожда напълно.
Единственият му реален шанс беше да се промъкне до некроманта и да го хване неподготвен, а това щеше да бъде възможно, само ако той е насочил цялото си внимание към това да открива и пленява мъртви духове. Лошото беше, даде си сметка Сам, че вдигаше много шум, движейки се под прав ъгъл срещу течението. Независимо колко бавно се стараеше да гази из него, не успяваше да не шляпа. А това беше и тежък труд, както физически, така и умствен, защото реката го повличаше и му навяваше мисли за умора и поражение. Щеше да бъде по-лесно да легне и да се остави водата да го носи; никога нямаше да успее да я победи…
Самет се намръщи и си наложи да продължи да върви, потискайки болезненото напрежение, оказвано върху съзнанието му. Все още нямаше и следа от некроманта, и той започна да се тревожи, че врагът му навярно изобщо не е в смъртта. Може би дори и сега се намираше някъде там, в живота, и напътстваше мъртвите да атакуват. Ник и сержантът щяха да направят всичко по силите си да защитят тялото му, Сам го знаеше, но щяха да се окажат беззащитни срещу Свободната магия на некроманта.
За миг обмисли идеята да се върне — после един едва доловим звук върна цялото му внимание обратно в смъртта. Чу някакъв далечен, чист звук, който в началото му се стори твърде далечен, но бързо се придвижваше към него. После видя вълните, съпътстващи звука, вълни, които се движеха под прав ъгъл спрямо течението на реката — право към него!
Сам притисна ушите си с ръце, разтривайки с длани главата си. Познаваше този проточен, ясен зов. Той идваше от Кибет, третия от седемте звънци. Кибет, Пътешественика.
Мелодията се плъзна между пръстите на Сам и пое към ушите му, изпълвайки съзнанието му със своята сила и чистота. После се промени и се превърна в цяла поредица от звуци, които бяха почти същите, но не съвсем. — Всички те образуваха ритъм, който покоси крайниците на Сам, свивайки по някой мускул тук-там, принуждавайки го да политне напред против волята си.