Сам отчаяно се опита да присвие устни, за да изсвири едно контразаклинание или просто някакъв произволен звук, който да спре зова на звънеца. Ала бузите му не помръдваха, а краката му вече газеха тежко из водата, понесли го бързо към източника на звука, към владетеля на звънците.
Твърде късно, защото реката получи своя шанс заради неочакваната тромавост на Сам. Течението придойде и се обви около краката му. Заклещил единия си крак, той се олюля за миг, после се търкулна като кегла за боулинг и падна в реката. Студът прониза цялото му тяло като хиляди тънки ножчета.
В този миг зовът на Кибет спря, но продължаваше да го държи, сякаш бе риба на кука. Опита се да го накара да се върне, въпреки че течението се опитваше да го задържи в своята хватка. Самият Сам се мъчеше просто да проясни съзнанието си, да си поеме глътка въздух, преди да е принуден да глътне вода. Ала въздействието на течението и звънеца беше твърде силно и го въвлече в борба, в която той не можеше да контролира тялото си. И макар че вече не чуваше Кибет, цялото му тяло трепереше, пронизано от могъщата сила на Първата порта, водопадът, който го повличаше все по-надълбоко и по-наблизо с всяка секунда.
Сам отчаяно отметна лицето си към повърхността и успя да се измъкне за миг, за да си поеме въздух. Ала в този миг чу как ревът на Портата преминава в кресчендо. Намираше се твърде близо, разбра го, и всеки момент щеше да бъде повлечен през нея. Без звънци щеше да се превърне в лесна плячка за всеки обитател на Втората зона. Дори и да успееше да им избяга, навярно вече бе твърде слаб, за да устои на тягата на реката. Тя щеше да го понесе нататък, през целия път до Деветата порта, и окончателната смърт, намираща се зад нея.
Тогава нещо сграбчи дясната му китка и той внезапно спря, а водата бушуваше и се пенеше безсилно около него. Сам понечи да се противопостави на своя спасител, защото не знаеше кой е, но страхът от реката надделя в него, а и толкова отчаяно се нуждаеше от въздух, че не беше в състояние да мисли за нищо друго. Затова просто се постара да намери подходяща опора и да изхвърли поне част от водата, която беше успяла да проникне в гърлото и дробовете му.
После си даде сметка, че от ръкава му излиза пара, а китката му гори. Извика. Страхът от спасителя му отново се надигна в него, а той беше твърде уплашен, за да погледне и види кой — или какво — представлява той.
Сам бавно вдигна глава. Намираше се в ръцете на некроманта, когото се бе надявал да изненада. Слаб, оплешивяващ мъж, облечен с кожена ризница, подсилена с червени емайлирани плочки — и пояс със звънци на гърдите.
Тук, в смъртта, свободната магия правеше осанката му по-внушителна, обгръщайки го с огромна сянка от огън и мрак, която се движеше ведно с него, превръщайки присъствието му в нещо наистина ужасно и жестоко. Допирът на ръката му изгаряше китката на Сам, а на мястото, където трябваше да се намира бялото на очите му, пламтяха огньове.
В лявата си ръка държеше меч, успоредно на шията на Сам, чийто остър ръб се намираше на сантиметри от гърлото му. По острието бавно се спускаха тъмни пламъци, подобни на живак, и падаха в реката, където продължаваха да горят, докато течението ги отнасяше.
Сам отново се прокашля, не защото се налагаше, а за да прикрие опита си да посегне към Хартата. Едва бе започнал, когато мечът се приближи още повече, а острите изпарения от омагьосаното острие го накараха наистина да кашля.
— Не — каза некромантът; от гласа му струеше Свободна магия, а дъхът му вонеше на засъхваща кръв. Сам отчаяно се опита да измисли какво да прави. Не можеше да използва Хартата, а с голи ръце не би могъл да се противопостави на меча. Дори не можеше да помръдне, ако ставаше въпрос, защото ръката му беше непоносимо неподвижна в горящата хватка на некроманта.
— Ще се върнеш в живота, за да ме потърсиш — нареди некромантът, а гласът му беше нисък и суров, невероятно уверен. Това не бяха просто думи, осъзна Сам. Чувстваше се принуден да направи точно това, което му казваха. Това беше заклинание на Свободната магия, ала принцът знаеше, че то няма да бъде завършено, докато не бъде запечатано със силата на Саранет, шестия звънец. Това беше и неговият шанс, защото некромантът трябваше да го пусне или да прибере меча си в ножницата, за да вземе звънеца.
Пусни ме, пожела си силно Сам, стараейки се да не напряга мускулите си прекалено и да издаде намеренията си. Пусни ме.