Ала вместо да го направи, некромантът предпочете да прибере меча си и да извади втория по големина звънец с дясната си ръка. Саранет, Възпиращият. С него той щеше да подчини Сам на своята воля, макар че желанието му да го върне в живота бе странно. Обикновено некромантите не се интересуваха от живите си слуги.
Хватката му върху китката на принца не отслабна. Болката беше изгаряща, толкова силна, че вече бе станала непоносима и той бе взел решение да я изключи от мислите си. Ако все още не можеше да вижда пръстите си, би повярвал, че ръката му е изгоряла.
Некромантът внимателно отвори кесията, в която се намираше Саранет. Ала преди да успее да прехвърли хватката си към него, за да хване езичето му и да го издърпа, Сам се хвърли назад и силно го ритна с крака в кръста.
И двамата потънаха в ледената вода, а некромантът образува във въздуха огромен стълб от пара, когато падна. Сам беше под него, водата веднага напълни устата и носа му, като секна и последната капка въздух в дробовете му. Той усещаше, че кожата по бедрата му гори, дори през студа, но не пускаше. Чувстваше как некромантът се гърчи и извива, за да се освободи, и през полуотворените си очи видя, че под водата той беше силует от огън и мрак, по-чудовищен и вече без човешкия облик, който бе видял по-рано.
Със свободната си ръка Сам отчаяно стисна пояса на некроманта, опитвайки се да вземе един от звънците. Ала те му се сториха странни, абаносовите им дръжки пареха при допир, за разлика от гладкия, омагьосан от Хартата махагон на звънците на майка му. Пръстите му не можаха да хванат нито една от дръжките, а краката му бавно се разтваряха от нечовешката сила на некроманта, хватката на китката му беше безпощадна — и бе останал почти без въздух.
После течението се ускори, подхвана и двамата и ги понесе в главозамайващо въртене, докато Сам не можеше да разбере накъде трябва да се обърне, за да си поеме въздух. Понесоха се надолу — по водопада на Първата порта, Водопадът ги завъртя яростно и после се озоваха във Втората зона, а Сам вече не можеше да държи некроманта. Мъжът се освободи от хватката на усуканите му крака и силно го удари с лакът в стомаха, като изкара и последния жалък остатък от въздух от дробовете му в една сподавена експлозия от мехурчета.
Сам опита да отвърне на удара, но вече всмукваше вода вместо въздух и силата почти го бе напуснала. Той усети как некромантът го пуска и се измъква, движейки се из водата като змия, и в главата му остана единствено мисълта да оцелее.
Миг по-късно излезе на повърхността, кашляйки като обезумял, поел едновременно вода и въздух. В същото време полагаше усилия да запази равновесие срещу течението и да открие врага си. Озари го слаба надежда, когато не видя и следа от некроманта. По всичко личеше, че се намира близо до Първата порта. Беше му трудно да се ориентира във Втората зона, защото някаква особеност на светлината правеше невъзможно да виждаш по-далече от това, което можеш да докоснеш.
Ала Сам видя пяната на водопада и когато се запрепъва напред, докосна буйните води на Първата порта и трябваше само да си припомни заклинанието, което щеше да му позволи да премине. То идваше от „Книга за мъртвите“, която бе започнал да изучава миналата година. При мисълта за нея, в съзнанието му изплуваха страниците й, а думите от заклинанието на Свободната магия светеха в готовност да ги изрече.
Той отвори уста — и усети на раменете си две изгарящи ръце, които го повалиха с главата напред в реката. Този път нямаше възможност да затаи дъх и писъкът му се превърна просто в мехури и пяна, без почти да нарушава течението на реката.
Болката беше тази, която го накара да се свести. Усещаше болка в глезените и някакво странно чувство в главата си. Отне му само миг да разбере, че е все още в смъртта — но се намираше на границата с живота. Некромантът го бе провесил надолу с главата и го държеше за глезените, а от ушите и носа му още се лееше вода.
Некромантът отново говореше, изричаше думи, изпълнени със сила, които обгръщаха Сам като стоманени обръчи. Той усещаше как го притискат, превръщат го в пленник и разбра, че трябва да опита да се противопостави. Ала не можеше. Едва успяваше да държи очите си отворени, защото дори и това незначително нещо отнемаше цялата сила на волята и енергията, които му бяха останали.
Некромантът продължи да говори, а думите все така го обгръщаха, докато накрая Сам разбра единственото най-важно нещо: той го изпращаше обратно в живота, а заклинанието му служеше за гаранция, че ще прави онова, което му нареди.
Но заклинанието не беше важно. Нищо нямаше значение, само това, че се връщаше обратно в живота. Не го интересуваше, че там ще трябва да преследва някаква ужасна цел на магьосника. Щеше да се върне в живота…
Некромантът пусна единия му глезен и Сам се залюля като махало, а главата му едва докосна повърхността на реката. Некромантът сякаш бе станал много по-висок, защото не бе вдигнал ръката си много високо. Или може би, помисли си зашеметеният Сам през болката и ужаса, той самият се беше смалил.
— Ще дойдеш при мен в живота, близо до мястото, където пътят се спуска, а гробовете са разровени — нареди некромантът накрая, когато заклинанието беше обгърнало Сам толкова силно, че той се чувстваше като муха, попаднала в капана на паяк. Ала то трябваше да бъде запечатано от Саранет. Сам се опита да се съпротиви, когато видя звънеца, но тялото му не реагира. Опита да използва Хартата, но вместо хладнокръвната утеха на безкрайния поток от символи, усети мощен вихър от изгарящ огън, въртоп, който заплашваше да осакати съзнанието му така, както тялото му бе вече опарено.
Чу звука на Саранет, дълбок и нисък, и изпищя. Някакъв инстинкт му помогна да изсвири единствената мелодия, която щеше да бъде в най-голям дисонанс със звънеца. Писъкът проряза безпрекословната мелодия на Саранет и звънецът подскочи в ръката на некроманта, внезапно прозвучал пискливо и дрезгаво. Той веднага пусна Сам и накара звънеца да замълчи със свободната си ръка, защото един фалшив звук би могъл да донесе катастрофални последствия на своя господар.
Когато звънецът най-сетне млъкна, некромантът отново насочи вниманието си към момчето. Ала от него нямаше и следа, въпреки че течението едва ли би могло да го е отнесло надалече толкова бързо.