Но заклинанието не беше важно. Нищо нямаше значение, само това, че се връщаше обратно в живота. Не го интересуваше, че там ще трябва да преследва някаква ужасна цел на магьосника. Щеше да се върне в живота…
Некромантът пусна единия му глезен и Сам се залюля като махало, а главата му едва докосна повърхността на реката. Некромантът сякаш бе станал много по-висок, защото не бе вдигнал ръката си много високо. Или може би, помисли си зашеметеният Сам през болката и ужаса, той самият се беше смалил.
— Ще дойдеш при мен в живота, близо до мястото, където пътят се спуска, а гробовете са разровени — нареди некромантът накрая, когато заклинанието беше обгърнало Сам толкова силно, че той се чувстваше като муха, попаднала в капана на паяк. Ала то трябваше да бъде запечатано от Саранет. Сам се опита да се съпротиви, когато видя звънеца, но тялото му не реагира. Опита да използва Хартата, но вместо хладнокръвната утеха на безкрайния поток от символи, усети мощен вихър от изгарящ огън, въртоп, който заплашваше да осакати съзнанието му така, както тялото му бе вече опарено.
Чу звука на Саранет, дълбок и нисък, и изпищя. Някакъв инстинкт му помогна да изсвири единствената мелодия, която щеше да бъде в най-голям дисонанс със звънеца. Писъкът проряза безпрекословната мелодия на Саранет и звънецът подскочи в ръката на некроманта, внезапно прозвучал пискливо и дрезгаво. Той веднага пусна Сам и накара звънеца да замълчи със свободната си ръка, защото един фалшив звук би могъл да донесе катастрофални последствия на своя господар.
Когато звънецът най-сетне млъкна, некромантът отново насочи вниманието си към момчето. Ала от него нямаше и следа, въпреки че течението едва ли би могло да го е отнесло надалече толкова бързо.
Глава седемнадесета
Никълъс и некроманта
Когато Сам се завърна в живота, чу ожесточеното трещене на картечници и видя, че пейзажът е станал черно-бял заради ослепителното сияние на сигналните ракети, които бавно падаха сред дъжда.
Ледът пукаше, докато вървеше, а скрежът по дрехите му се трошеше в причудливи форми. Той направи половин крачка напред и падна на колене, като проплака от болка и ужас, когато пръстите му зариха в калната пръст, търсейки утеха в усещането за живот.
Бавно осъзна, че е заобиколен от оръжия и човешки говор. Ала не чуваше добре, защото думите на некроманта отекваха в главата му, нареждайки му какво да прави. Опита се да каже нещо с тракащите си от студ зъби, неволно подели ритъма на оръжията.
— Некромант… спускащ се път… близо до гробовете — каза той запъвайки се, без всъщност да знае какво или на кого говори. Някой докосна китката му и той изпищя, а болката го заслепи по-силно от пламъците на ракетите, които продължаваха да проблясват в небето над него. После ярката светлина внезапно бе заменена от мрак. Сам бе припаднал.
— Ранен е — каза Ник, оглеждайки разранените следи от пръсти по китката му. — Нещо го е изгорило.
— Какво? — попита сержантът. Той се взираше в склона, вгледан в червените трасиращи снаряди, които летяха ниско, описвайки дъги откъм съседното възвишение, надолу към пътя и по него. От време на време някой от тях биваше придружен от внезапен трясък, свистене и ослепителна заря от бял фосфор. Очевидно войските от Границата си проправяха път към мястото, където се намираха сержантът и момчетата. Това, което тревожеше сержанта, бе начинът, по който картечарите насочваха огъня си вляво и вдясно от пътя.
— Сам се е изгорил — отвърна Ник, без да може да откъсне очи от сините белези по китката на приятеля му. — Трябва да направим нещо.
— Несъмнено — каза сержантът, а лицето му изведнъж отново бе станало безизразно, когато и последната ракета изсвистя. — Онези момчета долу изтикват мъртвите към нас — и сигурно си мислят, че и ние вече сме мъртви, защото не са особено предпазливи. Всеки момент куршумите ще ни застигнат, ако не се махнем.
Сякаш за да потвърди забележката му, над главите им прелетя още една ракета и внезапен порой от трасиращи снаряди се изля над тях със свистене и пукот. Всички се наведоха, а сержантът извика:
— Долу! Залегнете!
На светлината на новата ракета Ник видя, че откъм дърветата изплуват тъмни силуети и поемат по хълма, а издайническата им тътреща се походка показваше какви са. В същото време едно от момчетата надолу по хълма изпищя:
— Идват отзад! Много…
Каквото и да се опитваше да каже, то бе заглушено от още картечен огън, дълги изстрели с трасиращи снаряди, които описаха ивици червена светлина сред мъртвите, очевидно поразявайки ги неколкократно. Те се гърчеха и залитаха под многобройните удари, но въпреки това приближаваха.