— Обстрелваме ги от онзи хълм — каза сержантът. — Но ще стигнат тук, преди оръжията да са ги разкъсали на парчета. Виждал съм това и преди. Ние също ще бъдем простреляни.
Той говореше бавно, почти без глас, и Ник осъзна, че не е в състояние да мисли — че мозъкът му е блокирал от опасността и не може да се справи със ситуацията.
— Не можем ли по някакъв начин да дадем сигнал на войниците? — извика той над поредния порой от изстрели. Тъмните силуети на мъртвите и ежеминутните, ярки и променливи лъчи на трасиращите снаряди се приближаваха към тях с неумолима скорост, бавни, но безкрайни, като някакво хипнотично оръдие на съдбата.
Един трасиращ снаряд внезапно профуча съвсем близо до тях и куршумите рикошираха от земята и камъните, свистейки покрай главата на Ник. Той залегна по-дълбоко в калта и придърпа и Сам по-наблизо, предпазвайки припадналия си приятел със собственото си тяло.
— Не можем ли да им дадем сигнал? — повтори френетично Ник, гласът му бе приглушен, а в устата си усещаше пръст.
Сержантът не отговори. Ник го погледна и видя, че лежи неподвижно. Фуражката му с червена ивица бе паднала, а около главата му имаше локва кръв, черна на светлината от ракетите. Не можа да разбере дали диша.
Той колебливо протегна ръка към сержанта, пресягайки се в калта, докато страховитите сенки на куршумите прорязваха костите му, принуждавайки го да държи ръката си колкото може по-ниско. Пръстите му напипаха някакъв метал, дръжката на меча на сержанта. Той щеше да се стресне и да се отдръпне, но в този миг някой извика зад него, а писъкът беше изпълнен с толкова ужас, че пръстите му конвулсивно сграбчиха оръжието.
Когато се обърна, видя силуета на едно от момчетата, което се бореше с по-едра фигура. Тя го бе сграбчила за шията и го тресеше като млечен шейк.
Без да мисли за опасността да го застрелят, Ник скочи да му помогне. Още докато го правеше, скочиха и други момчета, които започнаха да налагат мъртвата ръка с бухалки, греди и камъни.
След секунди го повалиха и го стъпкаха, но не достатъчно бързо, за да спасят жертвата му. Вратът на Хари Бенлет беше счупен и той никога вече нямаше да извади трима батсмени от играта за един следобед, или да прескочи всички чинове в изпитната зала в „Сомърсби“ просто за забавление.
Борбата ги бе отвела на хребета на хълма и Ник видя, че и от двете страни има мъртви. Само онези на по-близкия хълм бяха забавени от стрелбата. Видя откъде стрелят войниците и различи отделните групи. На съседния хълм имаше няколко картечници и поне стотина войници прииждаха през дърветата от двете страни на пътя.
Докато Ник гледаше, видя как един лъч на трасиращ снаряд внезапно идва към тях. Измина около трийсет метра и изведнъж спря. Беше твърде далече, за да го види ясно в този дъжд, но разбра, че картечницата е спряла само за да презареди, или за да преместят триножника, защото войниците се движеха бързо около нея. Очевидно бяха прихванали подходяща цел: фигурите, които се очертаваха на хълма.
— Размърдайте се! — извика той и се втурна по хълма полуприведен. Останалите го последваха, хукнали като обезумели и подхлъзвайки се, и това приключи едва когато няколко момчета се сблъскаха и паднаха.
Миг по-късно, над главите им профуча трасиращ снаряд и хълмът експлодира сред струи вода, кал и рикоширали куршуми.
Ник инстинктивно залегна, макар че беше доста надолу по хълма. В този миг осъзна три ужасяващи факта: беше оставил Сам отзад, по средата на хълма; беше абсолютно наложително да сигнализират войниците, за да не ги застрелят; и дори и да продължаха да се движат, мъртвите щяха да ги настигнат преди куршумите да са ги довършили.
Ала тези ужасяващи факти бяха придружени от внезапен прилив на енергия и решителност, каквито Ник никога преди не бе изпитвал, както и ясна мисъл, каквато не бе притежавал дотогава.
— Тед, извади кибрита си — нареди той, тъй като знаеше колко обича да пуши лула Тед, макар да не го биваше особено. — Всички останали извадете всичко сухо, което имате и което ще гори. Хартия и каквото и да е друго!
Всички се струпаха около него, докато говореше, а изпълнените им със страх лица издаваха нетърпението им да вършат нещо. Вадеха се писма, оръфани карти за игра, а след моментно колебание някой откъсна страниците на бележник, който до този миг бе съдържал нещо, което неговият собственик бе възприемал като своята безсмъртна проза. После дойде редът и на най-ценния трофей, малка бутилка с бренди, собственост на най-изпълнителния от всички Куки Майнър.
Първите три клечки угаснаха безславно на дъжда, усилвайки всеобщата тревога. После Тед използва шапката си, за да закрие четвъртата. Тя се запали без проблем, както и неговата напоена с бренди хартия. Лумна ярък огън с оранжеви пламъци, придобили син оттенък от брендито, който внезапно върна цветовете в едноцветния пейзаж, огряван от очевидно безкрайната поредица от сигнални ракети.