— Точно така — просъска Ник. — Тед, двамата с Майк ще пропълзите ли обратно, за да довлечете тук Сам? Стойте далече от хребета. И внимавайте с китките му — изгорил се е.
— Ти какво ще правиш? — попита разколебан Тед, когато над хълма прелетяха още трасиращи снаряди, а в далечината избухнаха бели фосфорни гранати. Очевидно се страхуваше да отиде, но не искаше да го признае.
— Ще се опитам да открия некроманта, мъжа, който контролира всичко тук — каза Ник, размахвайки меча. — Предлагам всички останали да започнат да пеят, за да могат войниците да разберат, че тук има истински хора, до огъня. Освен това ще трябва да държите настрана и чудовищата, макар че ще опитам да подмамя след себе си онези, които са по-наблизо.
— Да пеем? — попита Куки Майнър. Изглеждаше напълно спокоен, вероятно защото беше изпил половината съдържание на малката бутилка, преди да я предаде. — Какво да пеем?
— Училищната песен — отвърна Ник през рамо, докато поемаше надолу по хълма. — Тя навярно е единствената, която всички знаят.
За да не бъде на пътя на картечниците, Ник хукна по хълма, преди да поеме надолу, към мъртвите, които сега се намираха зад първоначалното си местоположение. Докато тичаше, той размаха меча над главата си, крещейки някакви безсмислени думи, които бяха почти заглушени от непрестанния тътен на оръдията.
Беше изминал половината път до най-близките мъртви, когато песента започна, достатъчно висока, за да се чува дори над стрелбата, а момчетата пееха по-силно, отколкото диригентът на хора в „Сомърсби“ би повярвал, че е възможно.
Фрагменти от текста съпътстваха Ник, когато той се престори, че завива наляво пред ръцете, а после хукна надясно, поемайки обратно към дърветата и пътя.
— Избери пътя на честта…
Той намали темпото, за да избегне един дънер. Сред дърветата беше много по-тъмно, защото светлината от ракетите бе скривана от листата им. Ник се осмели да погледне назад и изпита едновременно задоволство и страх, когато видя, че поне част от мъртвите бяха завили, за да го последват. Страхът надделя и го принуди да тича по-бързо между дърветата, отколкото изискваше здравият разум.
— Играй играта заради самата нея…
Думите от училищната песен внезапно секнаха, когато той излезе от гората, удряйки се в каменен зид, препъна се в него и падна на метър-два върху хлътналия път. Мечът излетя от ръката му, а дланите му се плъзнаха по асфалта, който ожули почти цялата им кожа.
Ник лежа известно време на пътя, за да дойде на себе си, а после понечи да се изправи. Стоеше на четири крака, когато осъзна, че някой се е изправил точно пред него. Кожените ботуши с метални пластини на коленете изчаткаха, когато непознатият пристъпи напред.
— Значи дойде, както ти наредих, дори без Саранет да е запечатал заклинанието — каза мъжът, а гласът му по някакъв начин заглуши всички останали Гласове, които изпълваха ушите на Ник. Стрелбата, експлодиращите гранати, пеенето — всичко това изчезна. Чуваше само ужасния глас, глас, който го изпълваше с неописуем страх.
Ник бе започнал да повдига главата си, когато мъжът проговори, но сега се страхуваше да го погледне. Инстинктивно разбра, че това е некромантът, когото бе толкова глупав да тръгне да търси. Единственото, което можеше да направи, бе да провеси глава, а козирката на шапката му за крикет скриваше лицето му от погледа, за който със сигурност знаеше, че е ужасяващ.
— Вдигни ръка — нареди некромантът, а думите пронизаха мозъка на Ник като нагорещени жици. Момчето бавно коленичи, като за молитва, а главата му остана приведена — и той протегна дясната си ръка, окървавена от падането.
Ръката на некроманта бавно се приближи, за да я поеме, с обърната нагоре длан. За миг на Ник му се стори, че ще се ръкуват и внезапно си припомни ужасните изгаряния по китките на Сам. Отпечатък от пръсти! Но не можа да помръдне. Тялото му бе приковано на място от силата в думите на некроманта.
Ръката на некроманта спря на сантиметри от неговата и нещо потръпна под кожата на дланта му, като паразит, опитващ се да излезе навън. После то се освободи в къс сребро, което бавно се насочи към разтворената длан на Ник. Остана във въздуха още един миг, после внезапно скочи върху ръката му.
Ник почувства как удря плътта му, усети, че прониква в кожата му и нахлува в кръвта му Той изпищя, тялото му конвулсивно се изви назад и некромантът за пръв път видя лицето му.