— Ти не си принцът! — извика той, а мечът му проблесна във въздуха, право към китката на Ник. Ала внезапно застина, на по-малко от един пръст разстояние от него, когато конвулсиите престанаха и момчето го погледна спокойно, притиснало ръката си към гърдите.
Парчето от загадъчния метал се носеше из нея, движейки се по сложните пътища на вените. Той беше слаб тук, от тази страна на Стената, но не прекалено, че да не може да достигне крайната си цел.
След минута вече беше до сърцето на Никълъс Сейър и се настани там. След още една минута от устата му започнаха да излизат облаци гъст бял дим.
Хедж чакаше, вгледан в дима. Но той внезапно се разсея и Хедж усети как вятърът се обръща на изток, а собствената му сила намалява. Чу шума от множество подковани ботуши нагоре по пътя и свистенето на сигнална ракета, изстреляна точно над главата му.
Поколеба се за миг, после прескочи насипа с нечовешка сръчност и пое към дърветата. Спотайвайки се сред тях, той наблюдаваше как войниците предпазливо наближават изпадналото в несвяст момче. Някои от тях имаха пушки с щикове, а двама носеха леки картечници „Люит“. Те не представляваха заплаха за Хедж, но имаше и други, които държаха истински мечове, покрити със светещи символи на Хартата, и щитове, обозначени със знака на Граничното разузнаване. Тези мъже носеха знака на Хартата на челата си и бяха опитни Магове на Хартата, въпреки че армията отричаше тяхното съществуване.
Бяха достатъчно, за да го задържат, разбра Хедж. А и неговите мъртви ръце бяха загинали или обездвижени по някакъв неизвестен за него начин, или бяха прогонени обратно в смъртта, когато новосъздадените им тела бяха твърде увредени, за да останат в тях, Хедж примигна и остана със затворени очи цяла секунда — единственото признание, че планът му се е провалил. Но той бе прекарал в Анселстиер четири години и другите му планове се развиваха с пълна сила. Щеше да се върне за момчето.
Когато той избяга в мрака, Ник бе положен в носилка; един млад офицер убеди момчетата на хълма, че наистина могат да престанат да пеят; а Тед и Майк опитаха да разкажат на едва свестилия се Сам какво се е случило, докато един военен медик оглеждаше изгарянията по китката и краката му и приготви мехлем с морфин.
Глава осемнадесета
Целебната бащина ръка
Болницата в Бейн беше сравнително нова, построена преди шест години, когато от юг бе въведена главозамайващата болнична реформа. Макар и едва за пет години, в тази болница бяха починали много хора и тя се намираше достатъчно близо до Стената, за да може Сам да запази усещането си за смъртта. Омаломощен от болката и морфина, който му даваха за нея, той не можеше да прогони усещането си за смърт. То винаги го спохождаше отблизо, изпълвайки костите му с хапещия си студ, принуждавайки го непрекъснато да трепери, а лекарите да увеличават лекарствата му.
Сънуваше безплътни същества, които щяха да дойдат от смъртта и да довършат започнатото от некроманта, и не можеше да се събуди от тях. Когато това все пак ставаше, често виждаше същия некромант да се промъква към него, и пищеше, докато сестрата, която всъщност идваше, не му направеше още една инжекция, полагайки началото на нов цикъл кошмари.
Сам прекара в това състояние четири дни, като ту губеше, ту идваше в съзнание, без всъщност да се събужда, и без изобщо да губи усещането си за смъртта и страха, който го съпътстваше. Понякога умът му се избистряше достатъчно, за да разбере, че и Ник е там, на съседното легло, с бинтовани ръце. От време на време провеждаха кратки разговори, но те никога не бяха истински, тъй като той никога не успяваше да отговаря на въпросите или да продължи мисълта на Ник.
На петия ден всичко се промени. Сам отново изпадна в хватката на кошмара; отново беше в смъртта, изправен срещу един некромант, който беше няколко неща едновременно, и едновременно във, под и над водата. Сам бягаше, падаше и потъваше, както всъщност се беше и случило, а след това някой сграбчи китката му… но този път хватката беше хладна и успокояваща. Допир, който по някакъв начин го изведе от кошмара, издигайки го в едно небе, пълно със символи на Хартата и слънце.
Когато отвори очи, той за първи път виждаше ясно, а зрението му се беше прочистило от лекарствата и световъртежа. Усети нечии пръсти, опрени на шията му, отчитайки пулса му, и позна ръката на баща си, още преди да го погледне. Тъчстоун беше точно до него, затворил очи, докато отправяше едно целебно заклинание към тялото на сина си, а символите проблясваха под пръстите му, когато напускаха тялото му и нахлуваха в това на Сам.