Сам вдигна очи към Тъчстоун, благодарен, че са затворени и не може да види достойното за съжаление облекчение, изписано върху лицето на неговия син, или сълзите, които той побърза да изтрие. Магията на Хартата го стопляше за пръв път от дни насам. Сам усещаше как символите изтеглят лекарствата от кръвта му и започват да облекчават болката от изгарянията. Ала не друго, а самото присъствие на баща му бе прогонило страха от смъртта. Той все още усещаше присъствието й, но то беше смътно и далечно, и вече не се страхуваше.
Крал Тъчстоун I завърши заклинанието и отвори очи. Те бяха сиви, както и на сина му, но сега бяха по-разтревожени и той беше видимо уморен. Бавно отмести ръката си от врата на Сам.
За малко да се прегърнат, когато Сам забеляза, че в стаята има още двама доктори, четирима от охраната на Тъчстоун и двама офицери от армията на Анселстиер, както и многобройна група полицаи, войници и служители, които се бяха събрали в коридора навън и надзъртаха през вратата. Така че двамата просто се хванаха за ръцете, а Сам се изправи в леглото. Само силата, с която притискаше баща си и нежеланието му да го пусне подсказваха на Тъчстоун колко много се радва всъщност да го види синът му.
И двамата доктори бяха изумени, че Сам изобщо е в съзнание, а единият погледна картона в долната част на леглото му, за да се увери, че пациентът наистина е приемал морфин интравенозно от дни.
— Това наистина е невъзможно! — поде докторът, когато един хладен поглед от страна на охраната на Тъчстоун го убеди, че този разговор в момента е излишен. Едно едва доловимо движение го убеди, че и присъствието му не е наложително, и той заотстъпва към вратата. Подобно на краля, охраната също носеше костюми от три части в убит кафяво-сив цвят, за да не скандализират деликатните чувства на жителите на Анселстиер. Този ефект леко се разваляше от факта, че носеха мечове, неумело прикрити под прегънати шлифери.
— Моят антураж — каза мрачно Тъчстоун, забелязал как Сам оглежда всички хора в коридора. — Казах им, че съм тук като обикновен гражданин, просто за да видя сина си, но очевидно дори и това налага наличието на официален ескорт. Надявам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да яздиш. Ако останем тук още малко, със сигурност ще бъда притиснат до стената от някоя комисия или политик.
— Яздене? — попита Сам. Наложи се да го каже два пъти, защото първият път гърлото му беше твърде зле, за да произнесе думата. — Ще напусна училище преди края на срока?
— Да — каза Тъчстоун, продължавайки да говори тихо. — Искам да си дойдеш у дома. Анселстиер вече не е безопасно убежище. Местната полиция арестува шофьора на автобуса ви. Подкупили са го, при това със сребърни дениери от Старото кралство. Следователно някой от нашите врагове е открил начин да действа от двете страни на Стената. Или поне е разбрал как да харчи парите си в Анселстиер.
— Мисля, че съм достатъчно здрав, за да яздя — каза Сам, бърчейки чело. — Тоест, не зная дали изобщо съм болен. Китката ме боли…
Той замълча и погледна превръзката на китката си. По ръба й отново се движеха символи на Хартата, струейки от порите му като златиста пот. Те го лекуваха, осъзна Сам, защото китката му наистина бе само възпалена на мястото, където преди бе изпитвал непоносима болка, а болката от по-незначителните изгаряния по бедрата и глезените му беше напълно изчезнала.
— Вече можем да свалим превръзката — каза Тъчстоун и започна да я размотава. Докато го правеше, той наведе главата си още по-близо до Сам и прошепна: — Не си бил тежко ранен физически, Сам. Но чувствам, че си понесъл душевна травма. Лечението й ще отнеме известно време, защото не е по силите ми да я изцеля.
— Какво искаш да кажеш? — попита тревожно Сам. Внезапно се почувства много малък, съвсем не като почти възрастния принц, който трябваше да бъде. — Мама не може ли да я излекува?
— Не мисля — каза Тъчстоун, поставяйки ръка на рамото му, а дребните бели белези от тренировките с меча и реалните боеве светеха ярко върху кокалчетата му на болничното осветление. — Но аз не мога да определя естеството й, мога само да кажа, че я има. Предполагам, че в резултат на това, че си влязъл в смъртта неподготвен и незащитен, някаква малка част от духа ти е била увредена. Не много, но достатъчно, за да се чувстваш по-слаб или по-бавен… В общи линии отпаднал. С времето ще се възстановиш.
— Не биваше да го правя, нали? — прошепна Сам, поглеждайки лицето на баща си, в търсене на някаква строгост или следи от неодобрение. — Мама сърдита ли ми е?
— Никак даже — каза Тъчстоун с изненада. — Направил си това, което си сметнал за необходимо, за да спасиш останалите, а то е проява на смелост в духа на най-добрите традиции и от двете страни на семейството ни. Майка ти е преди всичко загрижена за теб.