— В такъв случай къде е? — попита Сам, преди да успее да се въздържи. Въпросът му бе изпълнен с раздразнение и щом затвори уста, му се дощя да не го бе задавал.
— По всичко личи, че един разяждащ дух се изживява като лодкар в Олдмънд — обясни Тъчстоун търпеливо, както бе обяснявал многото належащи отсъствия на Сабриел в детството на Сам. — Разбрахме за него, когато наближихме Стената. Тя се качи на Хартиеното крило и отлетя да се разправи с него. Ще се срещнем във Велизар.
— Ако не се наложи да замине другаде — каза Сам, съзнавайки, че се държи грубо и по детски. Ала той можеше да умре и очевидно това не беше достатъчно основание за майка му да дойде да го види.
— Освен ако не се наложи да замине някъде другаде — съгласи се Тъчстоун, спокоен както винаги. Сам знаеше, че баща му полага много усилия да запази спокойствие, защото във вените му течеше древна буйна кръв и той се боеше да не кипне. Единственият път, когато Сам бе ставал свидетел на гнева му, беше когато един фалшив посланик от северните кланове се бе опитал да прободе Сабриел с вилица за сервиране на официална вечеря в двореца. Тъчстоун, ревящ като страховит звяр, беше хванал високия метър и осемдесет варварин и го бе запокитил в другия край на масата, върху един печен лебед. Това бе уплашило всички повече от опита за убийство, особено когато кралят бе опитал да вдигне двойния трон и да го хвърли по мъжа. За щастие не беше успял и Сабриел го успокои, като го галеше по челото, докато той дърпаше като обезумял мраморната основа на трона.
Сам си припомни това, когато видя как клепачите на баща му се затварят едва доловимо, а по челото му се появява бразда.
— Съжалявам — смотолеви той. — Знам, че е длъжна да го направи. Защото е Абхорсен и така нататък.
— Да — каза Тъчстоун и Сам долови лек намек за дълбоките чувства на баща си заради множеството чести отсъствия, налагани от битките на Сабриел с мъртвите.
— В такъв случай най-добре да се обличам — каза Сам и провеси крака над леглото. Едва тогава забеляза, че отсрещното легло е празно и оправено.
— Къде е Ник? — попита. — Нали беше тук? Или просто съм го сънувал?
— Не зная — отвърна Тъчстоун, който се бе запознал с приятеля на сина си по време на предишните му посещения в Анселстиер. — Нямаше го, когато пристигнах. Докторе! Никълъс Сейър бил ли е в това легло?
Докторът забързано се приближи. Не знаеше кой беше този странен, но очевидно знатен пациент, нито кой беше баща му, тъй като от Армията бяха настояли за дискретност и използване само на малки имена. Сега му се щеше да не бе чувал фамилията на другия пациент, тъй като името Сейър не му беше непознато. Ала главният министър нямаше син на тази възраст, така че момчето би могло да бъде само негов братовчед или нещо подобно, което беше някаква утеха.
— Пациентът Никълъс X — каза той, наблягайки на „Х“, — беше предаден вчера на един от доверените слуги на родителите си. Имаше само незначителен шок и охлузвания.
— Остави ли ми съобщение? — попита Сам, изненадан, че приятелят му не се бе опитал да се свърже с него по някакъв начин.
— Не мисля… — понечи да каже докторът, когато бе прекъснат от една сестра, проправяща си път през множеството фигури в синьо, каки и сиво по коридора. Тя беше доста млада и хубава, с поразителна червена коса, която не беше особено умело прикрита под колосаната й касинка.
— Остави писмо, Ваше величество — каза с характерен северен акцент. Очевидно беше родена в Бейн и знаеше точно кои са Сам и Тъчстоун, за огромно раздразнение на доктора. Той със сумтене пое писмото от протегнатата ръка на сестрата и го подаде на Сам, който незабавно го отвори.
В началото не позна почерка; после разбра, че е на Ник, само че отделните букви бяха по-едри, а извивките почти липсваха. Отне му секунда да разбере, че това сигурно беше резултат от факта, че приятелят му е писал с бинтовани ръце.
Скъпи Сам,
Надявам се скоро да бъдеш достатъчно добре, за да прочетеш това. Аз самият се възстанових почти напълно, макар да си признавам, че събитията от нашата необичайна нощ са някак мъгляви. Предполагам не знаеш, че реших да проследя онзи некромант, по чиито следи тръгна ти първия път, където и да си ходил тогава. За жалост, като се има предвид тъмнината и твърде енергичното ми придвижване, единственото, което успях да направя, беше да падна по пътя и да се търкулна. Извадил съм късмет, че не съм си счупил нищо по думите на лекарите, макар че имам няколко интересни натъртвания. Едва ли обаче, онези новобранци в Корвиър ще бъдат подготвени да се грижат за тях както сестра Мулен!