— Да — каза Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Това притеснява ли те? Предполагам, че би могъл да поемеш на юг. Аз трябва да се върна в Старото кралство. Но ти можеш да бъдеш в безопасност в Корвиър…
— Не! — каза Сам. Искаше да остане с баща си. Искаше да почувства тежината на бронираната си ризница и дръжката на меча в дланта си. Но преди всичко, искаше да бъде с майка си във Велизар. Защото само тогава щеше да бъде в пълна безопасност от смъртта… и некроманта, за когото дори и сега беше сигурен, че се спотайва в онази студена река и го очаква да се върне.
Глава деветнадесета
Размисли на Елимер относно обучението на принцове
След две седмици усилена езда, лошо време, блудкава храна и болки в мускулите, които бавно се приспособяваха към ездата, Сам пристигна в славния град Велизар и установи, че майка му не е там. Сабриел вече си бе заминала, извикана отново, за да се разправи с някакъв предполагаем магьосник и в същото време главатар на бандити, който нападал пътниците по северните покрайнини на Нейлуей.
След ден и Тъчстоун замина, за да оглави висшия съд в Естуел, където една стара, нестихваща вражда между две благороднически фамилии бе прераснала в убийства и похищения.
В отсъствието на Тъчстоун, четиринайсет месеца по-голямата сестра на Сам, Елимер, носеше титлата помощник-регент, заедно с Джал Орън, канцлера. Всъщност това бе просто формалност, защото Тъчстоун рядко се отдалечаваше на повече от няколко дни път за пощенския сокол, но тази формалност дълбоко засягаше Сам. Елимер гледаше сериозно на своята длъжност. И смяташе, че едно от задълженията й на помощник-регент бе да обсъжда недостатъците на по-малкия си брат.
Тъчстоун бе заминал едва преди час, когато Елимер се зае да търси Сам. Тъй като кралят бе заминал по изгрев-слънце, брат й още спеше. Беше се възстановил от физическите наранявания, но все още не се чувстваше съвсем добре. Уморяваше се по-лесно отпреди и все повече искаше да остава сам. Двете седмици ставане от сън преди изгрев-слънце и езда до след залез, придружена от силното чувство за хумор на охраната, не му бяха помогнали да се чувства по-отпочинал или по-общителен.
Следователно, никак не му беше забавно, когато Елимер реши да го събуди по време на първата му сутрин в собственото му легло, като дръпне завесите и широко разтвори прозореца, отмятайки завивките му. Зимата бе настъпила преди няколко дни в Старото кралство и определено беше студено. Морският бриз, който нахлу с рев, можеше да се опише съвсем точно като студен, а единственият ефект от слабата слънчева светлина бе, че Сам изпита болка в очите.
— Събуди се! Събуди се! Събуди се! — пропя Елимер, която имаше изненадващо дълбок и напевен глас за жена.
— Махай се! — изръмжа Сам, опитвайки се да се вкопчи в завивките. Последва кратка схватка, от която той бързо се отказа, когато едно от одеялата се разпори на две.
— Виж какво направи сега — каза огорчено той.
Елимер сви рамене. Говореше се, че е хубава — някои дори я намираха красива, но Сам не забелязваше подобно нещо. Ако питаха него, Елимер беше опасна напаст. А когато я издигнаха до помощник-регент, родителите му я превърнаха в чудовище.
— Дойдох да обсъдим твоята програма — каза сестра му. Тя седна в долния край на леглото с изправен гръб и ръце, сключени царствено в скута й. Сам забеляза, че над ежедневните си ленени дрехи е сложила изящна червена пелерина, везана със злато, с широки като камбанки ръкави, а нещо като кралска диадема придържаше дългата й и безупречно сресана черна коса на място. Тъй като традиционното й облекло представляваше стари кожи за лов, а косата й беше небрежно вързана отзад на гърба, за да не й пречи, одеждите й не вещаеха нищо добро по отношение на желанието на Сам за непринуденост.
— Моята какво? — попита той.
— Твоята програма — продължи Елимер. — Сигурна съм, че си възнамерявал да прекараш по-голямата част от времето си, човъркайки в онази твоя воняща работилница, но се боя, че дългът ти към Кралството е по-важен от всичко.
— Моля? — попита Сам. Чувстваше се много уморен и определено не му беше до този разговор. Най-вече защото наистина имаше намерение да прекара повечето време в работилницата на кулата. През последните няколко дни, докато все повече се приближаваха до Велизар, той с нетърпение бе очаквал самотата и спокойствието на това да седне зад работния си плот, заобиколен от всичките си инструменти, старателно подредени на стената, над скрина с миниатюрни чекмеджета, всяко от които бе пълно с полезни вещи, като например сребърна тел или лунни камъни. Беше успял да понесе последния етап от пътуването, мечтаейки си за новите играчки и джунджурии, които щеше да направи в своя малък пристан на спокойствие и възстановяване.