— Кралството трябва да бъде на първо място — отново повтори Елимер. — Духът на народа е много важен и всеки член от семейството трябва да вземе участие в неговото поддържане. В качеството си на единствен принц ти ще трябва да…
— Не! — възкликна Сам, който внезапно разбра накъде бие тя. Скочи от леглото, а нощницата се изду около краката му, и навъсено погледна сестра си, докато тя не се изправи и го погледна високомерно. Не само беше малко по-висока от него, но и имаше предимството да носи обувки.
— Да — каза строго Елимер. — Фестивалът за Средата на лятото. Трябваш ни, за да изиграеш ролята на Птицата на Изгрева. Репетициите започват утре.
— Но до него има пет месеца! — възнегодува Сам. — Освен това, не искам да бъда онази проклета птица. Костюмът сигурно тежи цял тон, а ще трябва да го нося цяла седмица! Татко не ти ли каза, че съм болен?
— Каза, че трябва да се занимаваш с нещо — отвърна Елимер. — И тъй като никога не си танцувал танца на Птицата, ще ти трябват пет месеца тренировки. Освен това, имаме участие и на Фестивала за Средата на зимата, а до него остават само шест седмици.
— Краката ми не са подходящи за него — промърмори Самет, мислейки си за жълтите чорапи с кръстосани жартиери, които се носеха под златистата перушина на Птицата на Изгрева. — Намерете някой с крака като дънери.
— Самет! Ще танцуваш танца на Птицата, независимо дали това ти харесва — заяви Елимер. — Крайно време е да направиш нещо полезно тук. Освен това съм те определила да участваш заедно с Джал в Съда за дребни провинения всяка сутрин между десет и един; ще имаш упражнения по боравене с меч с охраната, естествено, и трябва да идваш на вечеря — никакви поръчки на храна в твоята отвратителна работилница. А що се отнася до перспективата, уредила съм да работиш в кухнята всяка втора сряда.
Сам изохка и отново се отпусна в леглото. Перспективата беше идея на Сабриел. На всеки две седмици, Елимер и Сам трябваше да работят по един ден някъде из двореца, наравно с обикновените хора там. Естествено, дори докато миеха съдове или бършеха подове, слугите рядко забравяха, че на следващия ден двамата отново ще бъдат принц и принцеса. Повечето се справяха с положението, като се преструваха, че Сам и Елимер не са там, с няколко ярки изключения, например мисис Фини, дресьорката на соколи, която им крещеше както на всички останали. Така че перспективата обикновено беше ден, изпълнен с черна работа, извършвана сред необичайно мълчание и изолация.
— Ами ти какво ще работиш за перспективата? — попита Сам, който подозираше, че Елимер щеше да я пропусне, след като беше помощник-регент.
— В конюшните.
Сам изгрухтя. Работата в конюшните беше тежка, особено след като се очертаваше денят да бъде за почистване. Но Елимер обожаваше конете и всичко около тях, така че навярно нямаше нищо против.
— Освен това мама каза, че трябва да се запознаеш с това. — Сестра му извади някакъв пакет от огромния си джоб. Не можеше веднага да се разбере какво има в него, тъй като беше опакован в мушама и завързан с дебел мъхест канап.
Сам посегне да го вземе, но когато пръстите му докоснаха опаковката, той усети невероятен студ и внезапното присъствие на смърт, въпреки заклинанията и магиите, вплетени в камъка наоколо, които трябваше да предотвратяват всякакво преминаване към това студено царство.
Той отдръпна ръката си и се оттегли в другия край на леглото, сърцето му изведнъж заби лудо, а по лицето и ръцете му изби пот.
Той знаеше какво има в на пръв поглед безобидния пакет. Това беше „Книга за мъртвите“: Малък том със зелена кожена подвързия, с полирани сребърни пластини. Кожата и среброто бяха покрити с предпазна магия. Символи за възпиране и заслепяване, затваряне и плен. Само човек с вроден талант за Свободната магия и некромантията можеше да отвори книгата, и само някой непокварен Маг на Хартата би могъл да я затвори. Тя съдържаше цялата наука на некромантията и контранекромантията, събирана от петдесет и трима Абхорсен в продължение на повече от хиляда години — и още много неща, защото съдържанието й никога не оставаше едно и също, очевидно променяйки се съгласно прищевките на самата книга. Сам бе прочел малко от страната на майка си.
— Какво ти е? — попита любопитно Елимер, докато той ставаше все по-блед, а зъбите му загракаха. Тя остави пакета в края на леглото му и се приближи, полагайки опакото на ръката си върху челото на Сам.