— Студен си — каза тя изненадано. — Много студен!
— Зле ми е — промърмори Сам. Едва успяваше да говори. Гърлото му бе сковано от страх. Страхът на човек, захвърлен в смъртта от тази книга, за пореден път потопен под повърхността на студената река, за да се понесе с огромна сила към Първата порта…
— Върни се в леглото — нареди Елимер, внезапно загрижена за него. — Ще доведа доктор Шемблис.
— Не! — извика Сам, припомнил си придворния лекар и неговите любопитни, изучаващи очи. — Ще отмине. Просто ме остави сам за малко.
— Добре — отвърна Елимер, докато затваряше прозореца и му помогна да оправи онова, което бе останало от одеялата. — Но недей да си мислиш, че това ще те отърве от ролята на Птицата на Изгрева. Не и ако доктор Шемблис не каже, че си много, много болен.
— Не съм — каза Сам. — Ще се оправя след няколко часа.
— Какво е станало с теб? — попита Елимер. — Татко не беше особено словоохотлив, а и нямахме време да говорим. Спомена, че си влязъл в смъртта и си се забъркал в някакви неприятности.
— Нещо такова — прошепна Сам.
— По-добре ти, отколкото аз.
Елимер взе пакета и любопитна го вдигна, после го хвърли до Сам.
— Доволна съм, че не проявих умения в тази насока. Представи си, че ти трябваше да бъдеш крал, а аз Абхорсен! Все пак се радвам, че вече си започнал да се появяваш в смъртта, защото мама със сигурност има нужда от подобна помощ в момента, и ти ще й бъдеш много по-полезен с това, отколкото да се размотаваш и да правиш онези твои играчки. Впрочем щях да те питам дали можеш да ми направиш две ракети за тенис, така че, предполагам, не бива да се оплаквам. Не мога да накарам никой друг да разбере какво искам, а не съм изиграла дори един гейм, откакто завърших „Уайвърли“. Можеш да направиш няколко, нали?
— Да — отвърна Сам, но не мислеше за тенис. Мислеше за книгата от едната му страна, и факта, че той беше бъдещият Абхорсен. Всички очакваха от него да наследи Сабриел. Щеше да му се наложи да изучи „Книга за мъртвите“. Щеше да се наложи отново да влезе в смъртта и да се изправи пред некроманта — или дори пред по-ужасни същества, ако това бе възможно.
— Сигурен ли си, че не трябва да повикам Шемблис? — попита Елимер. — Наистина изглеждаш много блед. Ще накарам да ти донесат чай от лайка и предполагам, че не е задължително да започваш с програмата си до утре. Утре ще си по-добре, нали?
— Така мисля — каза Сам. Той беше застинал неподвижно заради близостта на книгата.
Елимер отново го погледна, а погледът й съдържаше равни части от загриженост, досада и раздразнение. После се завъртя и се втурна навън, затръшвайки вратата зад себе си.
Сам лежеше в леглото, стараейки се да диша бавно и равномерно. Усещаше книгата до себе си, сякаш бе живо същество. Навита на кълбо змия, очакваща да го нападне, когато се размърда.
Остана да лежи доста дълго, вслушан в звуците на двореца, които долитаха до стаята му в кулата, въпреки че прозорецът беше затворен. Обичайният вик на стражата на охраната по стената; внезапният разговор на хората в двора отдолу, когато се срещаха по работа; трясъкът на мечове от игрището за тренировки, което се намираше зад вътрешната ограда. Зад всичко това се чуваше тътенът на морето. Велизар беше почти остров, а дворецът бе построен върху един от неговите четири хълма, в североизточната част. Спалнята на Сам се намираше в кулата на Морската скала, почти по средата й. По време на най-силните зимни бури, по прозореца му често падаха пръски морска пяна, въпреки че кулата бе отдалечена от брега.
Един слуга му донесе чай от лайка и двамата проведоха кратък разговор, макар че Сам нямаше представа какво е казал. Чаят изстина, а слънцето се издигна по-нависоко, докато отмина прозореца му и въздухът отново стана студен.
Накрая Сам се размърда. С треперещи ръце си наложи да вземе пакета. Сряза канапа с ножа, който лежеше в ножница на таблата на леглото, и бързо размота мушамата, осъзнавайки, че ако спре, няма да може да продължи.
Несъмнено, това беше „Книга за мъртвите“, чиято зелена кожа блестеше, сякаш бе покрита с пот. Сребърните пластини, които я държаха затворена, бяха замъглени, а яркостта им бе помътняла. Те станаха по-ярки, докато ги наблюдаваше, а после отново изгубиха блясъка си, въпреки че не беше дишал в тях.
Имаше и едно писъмце, лист хартия с груби краища, върху която бе нарисуван само един символ на Хартата и името на Сам, написано с решителния, характерен почерк на Сабриел.
Той взе писмото, после използва мушамената опаковка като ръкавица, за да пъхне книгата под леглото си. Беше му непоносимо да я гледа. Поне засега.
След това докосна символа на Хартата върху листа и гласът на Сабриел прозвуча в главата му. Тя говореше бързо и по звуците, които се чуваха около нея, Сам предположи, че е оставила това послание непосредствено преди да отлети със своето Хартиено крило.