Сам…
Надявам се, че си добре и можеш да ми простиш, че не съм до теб в този момент. Разбрах от посланието, което баща ти ми изпрати със сокол, че си достатъчно здрав, за да яздиш до дома, но че срещата ти в смъртта те е изтощила. Това чувство ми е познато — и се гордея, че си рискувал да влезеш в смъртта, за да спасиш приятелите си. Самата аз не съм сигурна, че би ми достигнала смелост да го направя без звънците си. Бъди сигурен, че всяка духовна травма, която си понесъл, ще отшуми с времето. В природата на смъртта е да отнема, но животът е призван да дава.
Дръзката ти постъпка ми показа, че вече си готов да започнеш официално да се обучаваш като бъдещ Абхорсен. Това ме изпълва едновременно с гордост и малко тъга, защото говори, че вече си пораснал. Отговорностите на един Абхорсен са много, а една от най-тежките е, че сме обречени да пропускаме толкова много от живота на децата си — от твоя живот, Сам.
Отложих обучението ти, донякъде защото исках да си останеш онова прекрасно момченце, което и до ден-днешен помня. Но, разбира се, ти от много години не си малко момче, вече си млад мъж, с когото трябва да се отнасят подобаващо. Част от това е признаването на твоето наследство, както и съществената роля, която имаш за бъдещето на нашето Кралство.
Голяма част от това наследство се съдържа в „Книга за мъртвите“, която сега е в ръцете ти.
Изучавал си мъничко от нея с мен, но сега е време да овладееш съдържанието й, доколкото това изобщо е възможно за когото и да било. През последните дни се нуждая от твоята помощ, защото се наблюдава необичайно възраждане на проблемите, както от страна на мъртвите, така и от последователите на Свободната магия, а аз не мога да открия източника и на двата проблема.
Ще поговорим повече за това, когато се върна, но засега искам да знаеш, че се гордея с теб, Самет. Също и баща ти. Добре дошъл у дома, синко.
Сам остави листа да падне от ръката му и отново се стовари върху възглавницата. Бъдещето, толкова бляскаво, когато онази топка за крикет се бе извила над трибуните за шестица, сега му се струваше много мрачно.
Глава двадесета
Врата с три символа
За да отпразнуват деветнадесетия й рожден ден, Лираел и Кучето решиха да изследват някакво специално място, да рискуват да преминат през назъбената дупка в бледозелената скала, където главната спирала на Голямата библиотека внезапно свършваше.
Дупката беше твърде малка, за да може Лираел да влезе в нея, затова тя бе направила кожа на Хартата за експедицията. В годините след като откри „В лъвска кожа“, тя се бе научила да прави три вида кожи на Хартата. Всяка от тях беше подбрана много внимателно заради естествените си предимства. Ледената видра беше малка и гъвкава и даваше възможност на Лираел с лекота да се придвижва по тесни пътища, както и през лед и сняг. Кафявата мечка беше по-голяма и много по-силна от естествената й форма, а гъстата й козина осигуряваше защита срещу студ и опасности. Лаещият бухал й позволяваше да лети и тъмнината не беше никаква тежест, макар че все още й се налагаше да лети пред някои от големите стаи на библиотеката, които никога не бяха наистина тъмни.
Ала кожите на Хартата имаха и своите недостатъци. Зрението на ледената видра беше в сивата гама, кръгозорът й беше ниско над земята и тя предизвикваше любов към рибата, която продължаваше с дни, след като Лираел я смъкнеше. Зрението на кафявата мечка беше слабо и когато носеше нейната кожа, Лираел ставаше раздразнителна и лакома, което също продължаваше няколко дни след като я свалеше. От лаещия бухал имаше съвсем малка полза през деня, и след като го носеше, Лираел установяваше, че очите й сълзят под ярката светлина на читалнята. Но като цяло, тя беше доволна от кожите на Хартата и избора, който бе направила, и се гордееше, че е научила три кожи на Хартата за по-кратко време, отколкото се предполагаше, че е възможно в книгата.
Основният им недостатък беше времето, което бе нужно, за да бъдат подготвени и облечени. Обикновено на Лираел й отнемаше пет часа или повече да изработи една кожа на Хартата, още един час, за да я сгъне както трябва, за да може да престои ден или два в торба или чанта, и след това поне половин час, за да я облече. Понякога й отнемаше повече време, особено с кожата на ледената видра, защото тя беше много по-малка от нормалната фигура на Лираел. Все едно се опитваше да навре крака си в чорап, голям толкова, че да побере само първия пръст на крака й, но който се разтяга, докато кракът се свива. Беше доста трудно да балансира процеса и това винаги замайваше главата й, а усещането, че едновременно се променя и се смалява й причиняваше гадене.