Но на рождения й ден, тъй като дупката в скалата беше широка по-малко от седемдесет сантиметра, само кожата на видрата щеше да свърши работа. Лираел започна да я нахлузва, докато Падналото куче дращеше по дупката. То някак бе успяло да се издължи и смали, докато не заприлича на едно от кучетата от наденички, които кралските овчарки носеха на вратовете си, както сочеше илюстрацията в един от любимите на Лираел пътеводители.
След неколкоминутна ожесточена борба със задните си крака, кучето изчезна. Лираел въздъхна и продължи да се мъчи да нахлузи кожата на Хартата. Кучето имаше добре известен проблем с чакането, но тя се почувства малко натъжена, задето то дори не беше изчакало рождения й ден, нито я беше пуснало да премине първа.
Не че тя го очакваше с особено нетърпение. Рожденият й ден беше най-омразният период от годината, денят, в който бе принудена да си припомни всички лоши неща в живота си.
Тази година, както на всеки минал рожден ден, тя се беше събудила без зрението. Това вече беше стара рана, оставила белег и заключена дълбоко в сърцето й. Лираел се бе научила да не показва болката, която й причиняваше, дори пред Падналото куче, с което иначе споделяше всичките си мисли и мечти.
Лираел вече не замисляше и самоубийство, както беше направила на четиринадесетия си рожден ден и за малко на седемнадесетия. Беше успяла да си осигури някакъв живот, който, макар и не идеален, бе в много отношения задоволителен. Все още живееше в младежкото помещение и това щеше да продължи, докато не навършеше двадесет и една, когато да получи своя стая, но тъй като прекарваше всеки съзнателен час в библиотеката, до голяма степен беше освободена от намесата на Кирит. Освен това Лираел отдавна беше престанала да присъства на пробуждания или каквито и да било други тържествени церемонии, които изискваха да носи синята туника, този омразен, очевиден знак, че не е истинска Клеър.
Вместо това, носеше библиотекарската униформа дори на закуска и беше започнала да си връзва бял шал около главата, както някои от по-големите Клеър. Той скриваше черната й коса, а с униформата нямаше съмнение коя е, дори и сред посетителите на Долната трапезария.
През седмицата преди рождения й ден, тези работни дрехи бяха значително подобрени чрез прехода от жълта към червена жилетка, горд символ на повишението на Лираел във втори помощник-библиотекар. Повишението беше много желано, но не и безпроблемно, тъй като официалното писмо, с което я уведомяваха за него, пристигна неочаквано в един късен следобед. В писмото Вансел, главната библиотекарка, поздравяваше Лираел и отбелязваше, че на следващата сутрин ще има кратка церемония, както и часът, в който щяха да пробудят едно допълнително ключово заклинание в гривната й и някои заклинания, които да я научат „какво е характерно за отговорностите и длъжността на втория помощник-библиотекар в Голямата библиотека на Клеър“.
Лираел бе останала цялата нощ в кабинета си, опитвайки се да приспи допълнителните заклинания върху гривната си, които вече бе пробудила, за да не разкрие неразрешените си пътешествия. Ала приспиването се оказа по-трудно от пробуждането. Часове по-късно, без да е постигнала успех, отчаяните й стонове в четири сутринта събудиха Кучето, което дъхна върху гривната, а тя върна допълнителните заклинания в спящото им състояние и запрати Лираел в толкова дълбок сън, че за малко да пропусне церемонията.
Червената жилетка беше предварителен подарък за рождения ден, последван от други на самата дата. Имши и останалите млади библиотекарки, които работеха най-близо до Лираел, й подариха нова писалка, тънка сребърна пръчка, гравирана с глави на бухали, и с два тънки зъбци, в които можеха да се завинтват стоманени писци. Тя бе поставена в покрита с кадифе кутия от благоуханно сандалово дърво, със стара мастилница от помътняло зелено стъкло, чийто златен ръб бе гравиран с руни, които никой не можеше да разчете.
Както писалката, така и мастилницата, представляваха неизречен коментар за вече отдавна наложилия се навик на Лираел да говори колкото може по-малко. Тя пишеше бележки винаги, когато можеше да си го позволи. През последните няколко години рядко бе изричала повече от десет думи наведнъж и често не разговаряше с други хора дни наред.
Естествено, останалите Клеър не знаеха, че Лираел компенсира мълчанието си по време на разговорите си с кучето, с което беседваше с часове. Понякога началниците й я питаха защо не обича да разговаря, но Лираел не можеше да отговори. Знаеше само, че разговорите с Клеър й напомнят за всички онези неща, за които не можеше да говори. Разговорите на Клеър неизменно се насочваха към зрението, основна цел на живота им. Като не участваше в тях, Лираел просто си спестяваше болката, въпреки че не осъзнаваше причината.