Лираел отвори очи. Светът не се бе променил. Тя не притежаваше зрението. Всичко щеше да си продължи както винаги. В мъка.
— Може ли да взема чинията ви, ако обичате? — попита невидимата братовчедка зад тезгяха. — О, Лираел! Взех те за гостенка. Най-добре побързай да се качиш горе, скъпа. Пробуждането на Анисел ще започне до час. Това е последната спирка на Гласа, както знаеш. Защо изобщо си яла тук долу?
Лираел не отговори. Пусна чинията и прекоси трапезарията като сомнамбул, а пръстите й нервно докосваха ъглите на масите, докато минаваше покрай тях. Единственото, за което можеше да мисли, беше гласът на Сохре, който отекваше в главата й.
— Дарът на Зрението се Пробуди у нашата сестра Анисел.
Анисел. Анисел беше тази, която щеше да облече бялата роба, която щяха да короноват със сребро и лунни камъни, а Лираел за пореден път трябваше да облече своята най-хубава синя туника, детската униформа. Туниката, която вече нямаше подгъв, защото я бяха отпускали толкова много пъти. Туниката, която въпреки това беше твърде къса.
Анисел беше навършила единайсет едва преди десет дни. Но рожденият й ден нямаше да бъде нищо в сравнение с този ден, денят на нейното пробуждане.
Рождените дни нямаха никакво значение, мислеше си Лираел, докато механично поставяше единия си крак пред другия, изкачвайки шестстотинте стъпала от Долната трапезария до Уестуей, изминавайки по този път двеста крачки, а след това продължавайки по сто и двете стъпала до задния вход на младежкото помещение. Тя преброи всяко едно стъпало, без да поглежда никого в очите. Виждаше само веещите се бели роби и мяркащите се крака, обути в черни пантофи, докато всички Клеър се втурваха към Голямата зала, за да почетат последното момиче, което встъпва в редиците на онези, видели бъдещето.
Когато пристигна в стаята си, Лираел установи, че и най-дребната радост от рождения й ден бе изчезнала. Беше потушена, угаснала като свещ. Сега беше денят на Анисел, помисли си тя. Трябваше да опита да се зарадва заради Анисел. Трябваше да пренебрегне ужасната мъка, която се надигаше в собственото й сърце.
Глава втора
Изгубено бъдеще
Лираел се хвърли на леглото и се опита да потисне отчаянието. Наистина трябваше да се облече за пробуждането на Анисел. Ала всеки път, когато понечеше да се изправи, се чувстваше неспособна да продължи и отново сядаше. За момента й беше невъзможно да се изправи. Можеше само да си припомня онзи ужасен миг в Долната трапезария, когато не беше чула името си. Ала тя успя да откъсне мислите си от това и да мисли за близкото бъдеще, вместо за миналото. Лираел взе решение. Нямаше да отиде на пробуждането на Анисел.
Едва ли някой щеше да забележи отсъствието й, но имаше вероятност някой да дойде да я вземе. Тази мисъл й даде достатъчно сили, за да стане от леглото и да потърси скривалище. Най-традиционното беше под леглото, но долната част на простото дървено легло на Лираел беше тясна и много прашна, защото тя от седмици не беше спазвала стандартната процедура за почистване.
За миг се спря на гардероба. Ала неговата скромна, наподобяваща кутия, форма и конструкция от борови дъски я накараха да си го представи като изправен ковчег. Тази мисъл не беше нова за Лираел. Тя винаги беше имала, по думите на братовчедките й, болно въображение. Като малка обичаше да пресъздава драматични смъртни сцени от известни приказки. Беше престанала да ги играе преди години, но никога не престана да мисли за смъртта. И в частност за собствената си смърт.
— Смърт — прошепна Лираел, потръпвайки, когато чу изречената на глас дума. Каза я още веднъж, по-силно. Една простичка дума, лесен начин да се избави от всички неща, които не й даваха мира. Можеше да избегне пробуждането на Анисел, ала навярно нямаше да успее да избегне всички останали, които предстояха след него.
Ако се самоубиеше, разсъждаваше Лираел, нямаше да й се налага да гледа как все по-малки от нея момичета получават зрението. Нямаше да й се налага да стои в групата на децата, облечени в сини туники. Деца, които надничаха към нея под дългите си мигли по време на церемонията за пробуждането. Лираел познаваше този поглед и забелязваше страха в него. Те се страхуваха, че може би ще станат като нея, обречени да бъдат лишени от единственото нещо, което имаше значение.
А тя трябваше да се примири с Клеър, които я гледаха със съжаление. Онези, които винаги спираха и я питаха как е. Сякаш можеше да опише как се чувства само с думи. Или сякаш дори да намереше думи, Лираел би могла да им разкаже какво е да си на четиринайсет и да нямаш зрението.