— Виждам, че се гордееш с новата си жилетка — каза Кучето, душейки.
— Моля? — попита Лираел. Изправи се и наведе глава, за да погледне пухкавия си корем. Цветът бе в различен от обичайния нюанс на сивото, но тя не помнеше да го е променяла.
— Обикновено ледените видри нямат червени стомаси, госпожице втори помощник-библиотекар — каза Кучето. — Хайде!
— О — каза Лираел. Никога досега не бе променяла цвета на козината си. Все пак, това поне показваше някакво несъзнателно владеене на изработването на кожи на Хартата. Тя се усмихна и подскочи зад Кучето. Винаги бяха искали да открият какво има в този коридор, но досега нещо неизменно ги бе прекъсвало. Сега щяха да открият какво има зад края на главната спирала.
— Тунелът се е срутил — каза Кучето, размахвайки опашка, за да разсее очевидната сериозност на новината.
— Виждам! — озъби се Лираел. Беше раздразнителна, главно заради това, че последните два часа бе прекарала в своята кожа на ледена видра. Тя започваше да й става крайно неудобна, като много изпотени дрехи, които се лепят по всички неподходящи места. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието й от това неудобство, защото дупката в края на главната спирала се бе оказала доста скучна. Малко след началото се бе разширила, но иначе просто криволичеше напред-назад, без да стига до някакви интересни пресечки, пещери или врати. Сега свършваше пред стена от натрупан лед, който препречваше пътя й.
— Няма защо да се зъбиш, господарке — отвърна Кучето. — Освен това, има напречен път. Глетчерът е нахлул тук, така е, но по някое време отгоре са проникнали със сондиращ екскаватор. Ако се покатерим, навярно ще успеем да използваме пробива, за да минем от другата страна.
— Съжалявам — каза Лираел с въздишка, свивайки раменете си на видра с движение, което премина през останалата част от дългото й тяло, покрито с бяла козина. — Тогава какво чакаш?
— Вече наближава времето за обяд — каза педантично Кучето. — Ще забележат отсъствието ти.
— Искаш да кажеш, че ще пропуснеш онова, което успея да ти открадна — измърмори Лираел. — Няма да липсвам на никого. Освен това, не ти се налага да се храниш.
— Но обичам да го правя — възмути се Кучето, крачейки напред-назад, като ловко отбягваше ледените късове, които бяха паднали от хребета на глетчера и сега възпрепятстваха по-нататъшното им придвижване из тунела.
— Просто намери пътя, ако обичаш — инструктира го Лираел. — Използвай прочутия си нос.
— Тъй вярно, капитане — каза примирено Кучето. Започна да се катери по натрупания лед, а ноктите му оставяха дълбоки, топящи се резки. — Екскаваторът е точно на върха.
Лираел хукна след него, наслаждавайки се на почти втечненото си състояние заради това, че беше движеща се ледена видра. Естествено, когато престанеше да носи кожата на Хартата, споменът за това движение на течности щеше да я накара да се препъва и да залита няколко минути, докато умът й осъзнае, че е свързан с други мускули.
Падналото куче вече дращеше в дупката, проправена от екскаватора — съвършен цилиндричен пробив с диаметър около деветдесет сантиметра, който проникваше директно в ледената бариера. Това беше едва среден по големина екскаватор. Големите имаха диаметър над три метра. Те вече бяха рядкост, независимо от размера си. Лираел може би беше една от малцината обитатели на Глетчера на Клеър, която бе виждала такъв.
Всъщност беше виждала два през период от много години. И двата пъти Кучето ги бе подушило първо, така че бяха имали време да се отместят от пътя им. Екскаваторите не бяха опасни, поне обикновено, но имаха забавена реакция и техните въртящи се, многобройни челюсти дъвчеха всичко по пътя си: лед, камъни, или бавно подвижни хора.
Кучето се подхлъзна за миг, но не политна назад, както може би би направило някое истинско куче. Лираел забеляза, че ноктите на нейния приятел са пораснали два пъти повече от обичайната си дължина, за да се справят с леда. Това определено не би могло да се случи с никое истинско животно, но тя отдавна се бе примирила с факта, че всъщност не знае какво представлява Кучето. Нямаше съмнение, че е било създадено от Хартата и от Свободната магия, но Лираел не се осмеляваше да размишлява върху това. Каквото и да беше Кучето, то бе единственият й истински приятел и беше доказало своята преданост стотици пъти и дори повече през последните четири и половина години.
Въпреки магическия си произход, миризмата на Кучето беше съвсем като при истинските, помисли си Лираел, особено когато се намокреше. Както сега, когато сбърченият й нос беше притиснат в задните крака и опашката му, докато го следваше през прореза. За щастие тунелът не беше дълъг и Лираел забрави за миризмата на Кучето, когато видя, че от другата страна няма просто още един тунел. Тя видя блясъка на таван, покрит с магия на Хартата, и нещо като облицована с плочки стена.