— Тази стая е стара — обяви Кучето, когато се измъкнаха от дупката и стъпиха върху бледо сините и жълти плочки по пода на пещерата. И двамата се отърсиха от леда, гърчейки тела, като Лираел имитираше изразителното разтърсване на Кучето от раменете до опашката.
— Да — съгласи се Лираел, потискайки импулса да се почеше силно по шията. Кожата на Хартата вече се нищеше, а тя щеше да й трябва, за да се върне през прореза и тунела. Полагайки усилия да задържи неподвижни долните части на лапите си, се опита да се концентрира върху стаята, възпрепятствана от зрението си на видра, с неговия различен кръгозор и липса на цветове.
Стаята се осветяваше от обикновени символи на Хартата за осветление на тавана, макар че Лираел незабавно видя, че са избледнели и са много по-стари, отколкото биха могли да издържат повечето подобни символи. В единия ъгъл имаше бюро от някакво тъмночервено дърво, но без стол. Едната стена беше покрита с празни лавици, а стъклените им врати бяха затворени. Символи на Хартата за отблъскване на праха се движеха непрестанно по тях, като блясъка на олио върху вода.
На отсрещната стена имаше врата от същото червеникаво дърво, осеяна с малки златисти звезди, златни кули и сребърни ключета. Златистите звезди бяха със седем върха — емблемата на Клеър, а златната кула беше гербът на самото Кралство. Сребърното ключе беше непознато за Лираел, макар че не беше необичаен магически знак. Много големи и малки градове използваха сребърни ключета в гербовете си.
Усещаше силна магия на вратата. Символите на Хартата за заключване и отблъскване се сливаха с резките на дървото, а имаше и други символи, описващи нещо, което Лираел не успя да разбере.
Тръгна напред, за да види какви са, забравила за раздразнението си, но Кучето застана на пътя й, сякаш обуздаваше някое буйно пале.
— Недей! — излая то. — Върху вратата има привидение на страж, който като нищо би видял и убил една видра. Трябва да се приближиш в нормалния си вид и да го оставиш да подуши неопетнената ти кръв.
— О — каза Лираел, привеждайки се, подпирайки крехката си глава на лапите, а блестящите й тъмни очи бяха вперени във вратата. — Но ако го направя, ще ми трябва поне половин нощ, за да направя нова кожа на Хартата. Ще пропуснем вечерята — както и среднощните хлебчета.
— Заради някои неща — каза знаменателно Кучето — си струва да пропуснеш вечерята.
— Ами хлебчетата? — попита Лираел. — Тази седмица за втори път. Въпреки че имам рожден ден, кухненските ми дежурства ще бъдат двойно повече…
— Обичам да имаш допълнителни дежурства в кухнята — отвърна Кучето, облизвайки устни, а после и лицето на Лираел, за да й се отблагодари.
— Ъ-ъъър! — възкликна Лираел. Тя все още се колебаеше, мислейки не само за допълнителните дежурства в кухнята, но и за конското, което щеше да ги съпътства от страна на леля Кирит.
Ала точно срещу нея вратата със звезди, кули и ключета, я примамваше…
Лираел затвори очи и започна да мисли за поредицата от символи на Хартата, които щяха да разнищят кожата на видрата, а съзнанието й се потопи в безконечния поток на Хартата, избирайки по някой символ от него и сплитайки ги в заклинание. Само след няколко минути тя отново щеше да си бъде обикновената Лираел, с нейната дълга, неконтролируема черна коса, толкова различна от косата на нейните руси и кафявокоси братовчедки; с брадичка, много по-остра от техните кръгли лица; бледа кожа, която никога нямаше да почернее от слънцето, дори и под силната слънчева светлина, отразяваща се от леда на глетчера; и кафявите й очи, за разлика от сините или зелени ириси на всички други Клеър…
Падналото куче наблюдаваше как се променя, а кожата на ледената видра свети от пълзящите символи на Хартата, които се въртяха и преплитаха, докато се превърнаха в торнадо от светлина, светейки все по-ярко и по-ярко и въртейки се все по-бързо, докато кожата не изчезна. На нейно място сега стоеше дребна млада жена, намръщена и с леко претворени очи. Преди да ги отвори, тя прокара ръце по тялото си, за да се увери, че червената жилетка е там, заедно с кинжала, свирката и мишката с часовников механизъм за спешни случаи. При някои от предишните кожи на Хартата на Лираел, всичките й дрехи се бяха разпадали на парчета, когато свалеше кожата, и всички шевове се разваляха мигновено.