— Хубаво — каза Падналото куче. — Сега можем да пробваме вратата.
Глава двадесет и първа
Зад вратите от дърво и камък
Лираел направи две крачки към вратата от червено дърво, после спря, докато пред нея магията на Хартата проблясваше и се виеше, а от рамката на вратата се появи ослепителна жълта светлина, която я принуди да наведе глава и да примижи.
Когато вдигна очи, пред вратата стоеше привидение на Хартата — същество с магическа плът и кости, създадено със специална цел. Това не бе някой от пасивните помощници в библиотеката, а страж с човешки облик, макар и много по-висок и едър от всеки жив мъж, облечен в сребърна ризница. Лицето му, сътворено от магията, се скриваше от затворен стоманен шлем. Мечът му беше в ръката му, протегнат напред, хванат стабилно като статуя, а острието му се намираше на сантиметри от оголеното гърло на Лираел. За разлика от магическата плът, оръжията и сечивата винаги бяха направени така, че да бъдат осезаеми. Понякога, а Лираел подозираше, че такъв е случаят и с този меч, те дори бяха по-твърди, по-остри и по-опасни отколкото, ако бяха изработени от стомана, вместо от магия.
Привидението държа меча протегнат няколко секунди, без да трепне. После, толкова бързо, че тя не го видя да се движи, острието перна гърлото на Лираел — достатъчно, за да разкъса кожата, улавяйки капка кръв на самия си връх.
Лираел сподави един уплашен вик, но остана вцепенена, уплашена, че то ще нападне отново, ако помръдне. Знаеше много факти за привиденията, тъй като бе продължила да се образова дори след като „създаде“ Кучето. Ала не можеше да прецени истинското предназначение на това тук. За пръв път, откакто се бе изправила срещу стилкън, тя се чувстваше уплашена, а смразяващият страх от изопачената Магия на Хартата се надигаше в костите й.
Привидението отново вдигна меча си и този път Лираел трепна, неспособна да овладее конвулсивното уплашено движение. Но стражът просто искаше онази капка кръв да се стече по улея на острието, търкаляйки се бавно и тържествено, като олио, без да остави следа по сътворената от Хартата стомана. След около цял век, капката стигна до дръжката и потъна в сърдития страж като масло в препечена филийка.
Зад Лираел, Кучето изпусна дълга, подобна на вой въздишка, въпреки че привидението отдаде чест с меча — и се разпадна, а символите на Хартата, от които се състоеше, в миг се завъртяха във въздуха, преди да изчезнат в нищото. След няколко секунди от него нямаше и следа.
Лираел осъзна, че е стаила дъх, и издиша с облекчено свистене. Докосна врата си, очаквайки да открие неприятна и мокра кръв. Но там нямаше нищо, нито порязване, нито дори най-малката неравност по кожата.
Кучето я побутна с муцуна зад коляното. После се пъхна покрай нея и й се усмихна широко.
— Е, издържа това изпитание — каза то. — Сега можеш да отвориш вратата.
— Не съм сигурна, че искам — отвърна Лираел замислено, като все още докосваше с пръст врата си. — Може би трябва да се върнем.
— Какво! — възкликна Кучето, а ушите му щръкнаха невярващо. — Без да погледнем? Откога стана мис Не-бива-да-сме-тук?
— Той можеше да ми отреже врата — каза Лираел с треперещ глас. — И почти го направи.
Падналото куче завъртя очи и се отпусна раздразнено на предните си лапи.
— Само те пробваше, за да се увери, че притежаваш кръвта. Ти си дъщеря на Клеър — нито едно творение на Хартата няма да ти стори зло. И все пак, тъй като по-големият свят е пълен с опасности, най-добре да започнеш да свикваш с мисълта, че не можеш да се отказваш при първото нещо, което те уплаши!
— Нима съм дъщеря на Клеър? — прошепна Лираел, а от очите й бликнаха сълзи. Цяла година бе потискала мъката си, но винаги й беше най-тежко на рождения й ден. Вече не можеше да я сдържа. Наведе се и прегърна Кучето, пренебрегвайки влажната му миризма. — На деветнайсет съм и все още не съм получила зрението. Не изглеждам като всички останали. Когато онова привидение протегна меча си, внезапно разбрах, че то знае. Знае, че не съм Клеър и ще ме убие.
— Но не го направи, защото си Клеър, идиотчето ми — каза Кучето много нежно. — Нали си виждала ловните кучета, как някои се раждат с провиснали уши или имат кафяв гръб вместо златист. Въпреки това си остават част от глутницата. Ти просто си с клепнали уши.
— Но не мога да виждам бъдещето! — извика Лираел. — Глутницата ще приеме ли куче, което няма обоняние?
— Ти имаш обоняние — каза Кучето извън всякаква логика и облиза бузата на Лираел. — Освен това, имаш други дарби. Никой от останалите не е и на половината Маг на Хартата, колкото си ти, нали?