— Така е — прошепна Лираел. — Но Магията на Хартата не е от значение. Зрението те прави Клеър. Без него съм нищо.
— Е, може би има други неща, които можеш да научиш — окуражи я Кучето. — Можеш да намериш нещо друго…
— Моля? Например бродерия? — каза Лираел с потиснат и монотонен глас, обгръщайки главата си с мокрите си от сълзи ръце. — Или пък смяташ, че трябва да се захвана с кожарство?
— Това — каза Кучето, а съчувствието изчезна от гласа му — е самосъжаление, а има само един начин да се справиш с него.
— Какъв? — попита мрачно Лираел.
— Този — отвърна Кучето, като се втурна напред и захапа доста силно крака й.
— Оу! — извика Лираел, като подскочи и се запрепъва към вратата. — Защо ми причини това?
— Беше жалка — каза Кучето, докато Лираел разтриваше прасеца си, където меките й вълнени гамаши пазеха отпечатъка от зъби. — Сега си просто сърдита, а това е крачка напред.
Лираел злобно изгледа Кучето, но не каза нищо, защото не можа да измисли какво да отвърне, без да изглежда сърдита или раздразнена, каквато всъщност беше. Освен това си спомни за едно конкретно ухапване от седемнадесетия си рожден ден и нямаше желание да прибавя белег и от деветнадесетия.
Кучето отвърна на погледа й, наклонило глава на една страна, в очакване на някакъв отговор. Лираел знаеше от опит, че то би могло да седи така с часове, ако се наложи, и се отказа от битката да поддържа самосъжалението си. Очевидно Кучето просто не разбираше колко е важно да притежаваш зрението.
— Е, как да я отворя? — попита тя.
Без да го осъзнава, се бе облегнала на вратата, за да запази равновесие след подскока, предизвикан от ухапването. Усещаше магията на Хартата в нея, топла и ритмична под дланта на ръката й, движеща се в бавен унисон с пулса на китката и врата й.
— Бутни я — предложи Кучето, приближавайки се още, като душеше пукнатината, при която вратата опираше в пода. — Привидението може би я е отворило вместо теб.
Лираел сви рамене и опря двете си длани във вратата. Странно, но металните гвоздеи сякаш се бяха разместили, докато не гледаше. Те бяха пръснати хаотично, но сега се бяха подредили в три отчетливи шарки, макар че в тях нямаше ясно доловим смисъл. Лираел не беше сигурна точно кои символи са под дланите й, макар че усещаше как оставят отпечатъка си по кожата й.
Дори и металните гвоздеи бяха пропити със символи на Хартата, долови тя. Не знаеше точно какви са, но беше ясно, че вратата е основно произведение на магията, резултат от много месеци великолепни заклинания и не по-малко изящна металообработка и дърводелство.
Тя я блъсна веднъж и вратата изскърца. Блъсна по-силно и тя изведнъж се плъзна като хармоника, разделяйки се на седем отделни панела. Лираел не забеляза, че докато това се случваше, един от трите символа изчезна напълно, като остави само два вида видими пирони. Връхлетя я внезапен прилив на магия на Хартата, който се лееше откъм вратата и по някакъв начин нахлуваше в самата нея. Усети как се разлива в тялото й, изпълвайки я с главозамайваща радост, която не бе изпитвала, откакто Падналото куче за пръв път бе дошло да прогони самотата й. Магията плуваше в кръвта й, искреше в дъха й — после изчезна, и тя се олюля до рамката на вратата. В същото време отпечатъкът от пироните по ръцете й изчезна, преди да успее да види какво означава.
— Брей! — каза тя, поклащайки глава, а ръката й несъзнателно търсеше успокояващото тяло на Кучето от едната й страна. — Какво беше това?
— Просто вратата те поздрави — отвърна Кучето. Измъквайки се от хватката на Лираел, то вече душеше напред, а лапите му потракваха, докато опитваше да направи първите крачки по стълбите, които се виеха надолу към планината.
— Как така? — попита Лираел. Щръкналата и размахваща се опашка на кучето се влачеше около извивките на спираловидното стълбище. — Как една врата би могла да ме поздрави? Чакай! Чакай ме!
Падналото куче не се славеше с това, че се вслушва в команди, молби, или дори умоляване, но я чакаше на около двайсет стъпки по-надолу. Тук имаше по-малко символи на Хартата, които осигуряваха светлина, а стъпалата бяха покрити с тъмен мъх. Очевидно никой не бе минавал по този път от много време.
Кучето погледна нагоре, когато Лираел го настигна, после веднага пое отново по стълбите, като с лекота си възстанови преднината от двайсет стъпки, и отново изчезна от погледа й, макар че Лираел чуваше как лапите му тракат равномерно по стъпалата.
Въздъхна и го последва по-бавно, тъй като нямаше доверие на покритите с мъх стъпала. По-надолу имаше нещо, което не й харесваше особено и тя се чувстваше потисната от някакво подсъзнателно чувство на тревога. Изпитваше някакво леко, неприятно напрежение, което се увеличаваше с всяка измината крачка надолу.