Кучето я изчакваше за миг още осем пъти, преди да стигнат до дъното на дълбокото стълбище. Лираел предположи, че сега се намират на повече от четиристотин метра навътре в планината, отколкото някога бе навлизала. Тук нямаше ледени натрупвания, което усили странното й усещане. Това не приличаше на никоя друга част от владенията на Клеър.
Ставаше все по-тъмно, колкото по-ниско се спускаха, а старите символи на Хартата за осветление избледняваха, докато останаха само няколко. Който и да бе построил това стълбище, бе започнал от дъното, даде си сметка Лираел, докато наблюдаваше символите. По-ниските бяха много по-стари и не бяха подновявани от векове.
Обикновено нямаше нищо против тъмнината, но тук, навътре в планината, беше различно. Лираел сама направи заклинание за светлина, два ярки символа, които вплете в косата си, за да разпращат подвижен водопад от светлина пред нея, докато слиза по стълбите.
В дъното на стълбището Кучето се чешеше по опакото на ухото пред друга врата, покрита с магия на Хартата.
Тази беше от камък и върху нея бяха издълбани някакви букви — едри букви от Средната азбука, както и символи на Хартата, видими само за един Маг на Хартата.
Лираел се приведе по-близо, за да ги разчете, после се отдръпна, обърна се към стълбите и понечи да избяга. Неизвестно как Кучето се озова между краката й и я спъна. Лираел падна и загуби контрол над заклинанието за светлина, а ярките символи угаснаха, връщайки се отново в безспирния поток на Хартата.
В миг на абсолютна паника, тя започна да дращи в мрака, поемайки към мястото, където според нея бяха стълбите. После пръстите й срещнаха мекия влажен нос на Кучето и тя видя слаба призрачна светлина, очертаваща силуета на нейния приятел.
— Това беше хитро — каза Кучето в мрака, приближавайки се, за да нададе влажния си вой в ухото на Лираел. — Предполагам, че не ти е хрумнало изведнъж, че си забравила пай във фурната?
— Вратата — прошепна Лираел, без да прави усилия да се изправи. — Това е врата към гроб. Води към крипта.
— Нима?
— И на нея е изписано моето име — смотолеви Лираел.
Последва дълга пауза. После Кучето каза:
— Значи мислиш, че някой си е направил труда да ти построи крипта преди хиляда години, защото евентуално би могла да се появиш един ден, да влезеш вътре и съответно да получиш инфаркт?
— Не…
Последва още една дълга пауза, а после Кучето каза:
— Ако допуснем, че това наистина е врата на крипта, мога ли да попитам колко рядко срещано е името Лираел?
— Ами, струва ми се, че съм кръстена на своя пралеля, а преди нея е имало още една…
— Следователно, ако това е крипта, навярно е на някоя отдавна починала Лираел — предположи деликатно Кучето. — Но какво изобщо те кара да мислиш, че това е врата на крипта? Май си спомням, че на вратата имаше две думи. А втората не изглеждаше като „гроб“ или „крипта“.
— Тогава какво пишеше? — попита Лираел, изправяйки се уморено, като вече търсеше мислено символите на Хартата, които щяха да й осигурят светлина, а ръцете й бяха в готовност да ги нарисуват във въздуха. Тя дори не можа да си спомни да е прочела втората дума, но не искаше да признае на Кучето, че просто е била обзета от натрапчивото чувство, че това е крипта. Това, съчетано с факта, че бе видяла собственото си име, бе породило миг на абсолютна паника, в който единствената й мисъл беше да се махне и да се върне към сигурността на библиотеката.
— Нещо съвсем различно — каза Кучето със задоволство, когато от върховете на пръстите на Лираел лумна светлина, падаща равномерно върху вратата.
Този път тя дълго гледа изсечените букви, а ръцете й докосваха дълбоко гравирания камък. Челото й се сбърчи, когато прочете думите отново и отново, сякаш не успяваше да свърже буквите в смислена дума.
— Не разбирам — каза тя накрая. — Втората дума е „пътека“. Пише „Пътеката на Лираел“!
— Предполагам, че в такъв случай трябва да минеш по нея — каза Кучето, останало невъзмутимо от този надпис. — Въпреки че ти не си онази Лираел, чиято пътека е това, все пак си Лираел, което според мен е добро оправдание…
— Млъкни, Куче — каза Лираел, докато размишляваше. Ако тази врата бележеше началото на пътека с нейното име, тя трябваше да е била направена преди най-малко хиляда години. Това не бе невъзможно, защото Клеър понякога имаха видения за такива далечни бъдещи събития. Или възможни бъдещи събития, както ги наричаха, защото очевидно бъдещето беше като поток с множество разклонения, които се разделяха, сливаха и отново поемаха по своя път. Голяма част от обучението на Клеър, поне доколкото Лираел бе запозната, се състоеше в това да разбират кое възможно бъдеще е най-вероятно — или най-желано.