Ала имаше уловка в схващането, че някоя отдавна живяла Клеър беше видяла Лираел, защото сегашните Клеър не можеха изобщо да видят бъдещето на Лираел и никога не бяха могли. Санар и Риел й бяха казали, че дори когато деветдневната стража бе опитала да я види, не се бе получило нищо. Бъдещето на Лираел беше непроницаемо, както и настоящето й. Нито една Клеър не я беше виждала, дори не и в някой произволно избран миг в библиотеката, или заспала в леглото си месец по-късно. За пореден път тя беше различна, неспособна да вижда, но и невидима.
След като дори и деветдневната стража не можеше да я види, мислеше си Лираел, как би могла една Клеър отпреди хиляда години да знае, че ще мине по този път? И защо бяха построили не само тази врата, но и стълбището? Беше много по-вероятно пътеката да е била кръстена на някоя от нейните предшественици, някоя друга Лираел отпреди много години.
Това я накара да се почувства по-добре относно отварянето на вратата. Наведе се напред, блъскайки с две ръце студения камък. По тази врата също течеше магията на Хартата, но тя не премина в нея, а само запулсира леко под кожата й. Беше нещо като старо куче, застанало до огнището, доволно от това да го галят, съзнаващо, че не е необходимо да дава видим израз на удоволствието си.
Вратата леко помръдна навътре, устоявайки на тласъка й, с дълго, провлачено скърцане на камък върху камък. От другата страна нахлу по-студен въздух, който разроши косата на Лираел и накара символите на Хартата да затанцуват. Той донесе и влажна миризма, а странното, потискащо чувство, което бе изпитала на стълбите се усили, подобно на началното изтръпване при зъбобол, предвещаващо предстоящата болка.
Зад вратата имаше огромна пещера, която се простираше във всички посоки, привидно безкрайно, отвъд кръга светлина около нея. Пещера, неизмерима в тъмното, навярно простираща се без край.
Лираел влезе вътре и погледна нагоре в мрака, докато вратът й се изви, а очите й бавно привикнаха с тъмнината. Тук-там се забелязваше странна луминесцентна светлина, но не от символите на Хартата. Тя се издигаше толкова нависоко, че най-далечната наподобяваше далечна пелена от звезди в нощта. Все така вгледана нагоре, Лираел осъзна, че се намира на дъното на голям разсед, който се простираше почти до върха на самия Стармаунт. Погледна нататък и видя, че е застанала върху широка тераса, а разседът продължава покрай нея към още по-непрогледен мрак, навярно дори до самите корени на света. Тази гледка й помогна да познае мястото, защото тя познаваше само една толкова тясна и дълбока бездна. Много по-нагоре, над нея минаваха спуснати мостове. Лираел я бе прекосявала почти несъзнателно много пъти, но никога не бе осъзнавала ужасяващата й дълбочина.
— Познавам това място — каза Лираел, а гласът й бе тих и отекващ. — Намираме се на дъното на Разседа, нали? — Тя се поколеба, а после добави: — Гробището на рода Клеър.
Падналото куче кимна, но не каза нищо.
— Знаел си, нали? — продължи Лираел, все така вгледана нагоре. Не можеше да ги види, но знаеше, че по-високите части на Разседа са белязани от малки пещери, във всяка от които се съхраняваха тленните останки на някоя Клеър. Цели поколения мъртви, грижливо запазени в това вертикално гробище. По някакъв странен начин, тя усещаше присъствието на гробовете или на мъртвите в тях… или на нещо друго.
Майка й не беше там, защото бе умряла сама в някаква чужда страна, далече от Клеър, твърде далече, за да могат да върнат тялото. Ала Филрис почиваше тук, както и други познати на Лираел.
— Това наистина е крипта — каза тя, гледайки строго Кучето. — Знаех си.
— Всъщност е по-скоро костница — поде Кучето. — Доколкото знам, когато една Клеър види смъртта си, я смъкват с въже до съответната тераса, където тя си изкопава свой…
— Не е така! — прекъсна го Лираел шокирана. — Те знаят само приблизително кога. Обикновено Палимор и градинарите подготвят пещерите. Леля Кирит казва, че е много невъзпитано да искаш сам да изкопаеш пещерата си…
Тя внезапно спря и прошепна:
— Куче? Нима съм тук, защото са видели как умирам и трябва сама да изкопая пещерата си, защото съм невъзпитана?
— Ще се наложи да те ухапя здравичко, ако продължаваш с тези безсмислици — изрева Кучето. — Откъде се взе тази внезапна мисъл за смъртта?
— Защото я усещам, усещам я навсякъде около себе си — прошепна Лираел. — Най-вече тук.