— Това е, защото вратите към смъртта са открехнати на мястото, където са починали много хора, или където има много погребани — каза разсеяно Кучето. — Кръвта се смесва малко, затова винаги има Клеър, които са чувствителни към смъртта. Ето това усещаш. Не бива да се страхуваш.
— Не се страхувам, наистина — отвърна Лираел озадачена. — То е като болка или сърбеж. Кара ме да искам да направя нещо. Да го почеша. Да го накарам да изчезне.
— Не знаеш нищо от некромантията, нали?
— Естествено, че не! Това е Свободна магия. Забранено е.
— Не непременно. Клеър са се занимавали със Свободна магия преди, а някои още го правят — отвърна Кучето разсеяно. Беше доловило нечия миризма и енергично душеше около краката на Лираел.
— Кой се занимава със Свободна магия? — попита Лираел. Кучето не отвърна, а продължи да души около краката й. — Какво подушваш?
— Магия — каза Кучето, вдигайки поглед за миг, преди да продължи да души, движейки се в непрекъснато разширяващ се кръг. — Стара, стара магия. Скрита тук, в дълбините на света. Колко много, много… уха…
Последните му думи приключиха с лай, когато разседът бе озарен от внезапна светлинна завеса, а навсякъде експлодираха топлина и светлина. Напълно неподготвената Лираел се олюля назад и падна през отворената врата. Миг по-късно Кучето се блъсна в нея, а от него се носеше ясно доловимата миризма на опърлено.
В огнената стена започнаха да се оформят фигури, човекоподобни фигури, които размахваха ръце и крака. В този жълто-синьо-червен пъкъл, символите на Хартата бушуваха и се носеха, леейки се твърде бързо, за да може Лираел да ги разбере.
После фигурите излязоха от огъня. Бяха войни, състоящи се изцяло от огън, с нажежени до бяло, ослепително ярки мечове.
— Направи нещо! — излая Кучето.
Ала Лираел просто продължаваше да се взира в приближаващите войници, хипнотизирана от пламъците, които блещукаха по телата им. Всички те бяха част от едно велико заклинание на Хартата, разбра тя, едно неимоверно могъщо привидение, съставено от много части. Привидение-пазител, подобно на това върху вратата от червено дърво…
Лираел стана, потупа веднъж Кучето по главата и тръгна нататък, направо към безмилостната горещина и пазителите с техните огнени мечове.
— Аз съм Лираел — каза тя, примесвайки думите си със символи на Хартата за истина и яснота. — Дъщеря на Клеър.
За миг думите й увиснаха във въздуха, прорязвайки шумоленето и пукането на огнените привидения. После пазителите вдигнаха мечовете си, сякаш да отдадат чест — и вълна от още по-силна горещина се плъзна напред, лишавайки дробовете на Лираел от въздух. Тя се задави, закашля се, направи крачка назад… и припадна.
Когато дойде на себе си, Падналото куче тъкмо се готвеше да оближе лицето й. Може би за десети път, съдейки по гъстия слой кучешка слюнка по бузата й.
— Какво се е случило? — попита тя, като бързо се огледа. Вече нямаше огньове, а навсякъде около нея блещукаха малки символи на Хартата за светлина, подобно на миниатюрни звезди.
— Изгориха въздуха ти, когато отдадоха чест. Предполагам, че онзи, който е създал тези привидения, е очаквал хората да се представят от вратата — каза Кучето, като се опита отново да я оближе само за да бъде отблъснато. — Другата възможност е да са били особено глупави привидения. Все пак поне едно от тях бе достатъчно любезно да хвърли шепа от тези светлинки. Впрочем част от косата ти изгоря.
— По дяволите! — възкликна Лираел, оглеждайки опърлените краища на косата си, които стърчаха от шала й. — Леля Кирит със сигурност ще ги забележи! Ще се наложи да й кажа, че съм се надвесила над някоя свещ или нещо подобно. Като говорим за Кирит, най-добре да поемаме обратно.
— Още не! — възмути се кучето. — Не и след всички тези усилия. Освен това, светлините образуват пътека. Погледни! Това сигурно е тя. Пътеката на Лираел!
Лираел седна и погледна към мястото, където сочеше Кучето — заело класическа поза, повдигнало единия си крак и с нетърпеливо издадена напред муцунка. Там несъмнено имаше пътека от дребни, блещукащи светлинки на Хартата, която водеше по-нататък по терасата, където Разседът се стесняваше сред още по-зловещ мрак.
— Наистина трябва да се връщаме — каза Лираел колебливо. Но пътеката от светлини беше там и я примамваше. Привиденията я бяха пропуснали да мине. На отсрещния край трябваше да има нещо, до което сигурно си струваше да се добере. Навярно дори нещо, което щеше да й помогне да получи дарбата на зрението, мислеше си тя, беззащитна пред този копнеж, оскъдната надежда, която продължаваше да живее в сърцето й. Всичките години, прекарани в търсене в библиотеката, не бяха й помогнали. Може би нещата щяха да се променят тук, в древното сърце на царството на Клеър.