— Хайде, тогава — каза тя, изправяйки се с пъшкане. Обгоряла коса и синини — това бе всичко, което беше открила досега. — Какво чакаш?
— Ти върви първа — отвърна Кучето. — Носът още ме боли от пламтящите портиери на тъпите ти роднини.
Пътеката от светлини ги поведе нататък по терасата, а Разседът се стесни, каменните скали се приближиха, докато Лираел можеше да протегне ръка и да прокара пръсти по студения, мокър камък от двете си страни. Тя спря да го прави, когато видя, че светлината идва от мокри гъби, които караха пръстите й да светят и да миришат на гнило зеле.
Докато пътят се стесняваше, той се спускаше по-надолу в планината, а хладната влага изтръгна и последните остатъци от топлина от опърленото лице на Лираел. Освен това се чуваше някакъв звук, дълбок рев, който вибрираше под краката й и се усилваше, докато продължаваха да вървят. Отначало реши, че си въобразява, че той навярно е част от това, което Кучето наричаше усещане за смърт. После тя разбра за какво става дума: това беше гръмкият рев на течаща вода.
— Сигурно сме близо до подземна река или нещо подобно — каза, нервно повишавайки тон, в отговор на усилващия се грохот на водата. Както и повечето Клеър, Лираел почти не умееше да плува, а опитът й с реките се свеждаше до невероятните потоци топящ се лед от Глетчера през пролетта.
— Ние сме почти върху нея — отвърна Кучето, което можеше да вижда по-далече на светлината от обградената от звезди пътека. — Както е казал поетът:
— Хмм… май съм забравил някой стих тук. Да видим, „Бърза река…“
— Ратерлин извира оттук? — прекъсна го Лираел, сочейки напред. — Мислех, че се състои просто от топящи се води. Не знаех, че извира отнякъде.
— Тук има извор — отвърна Кучето след известна пауза. — Много стар извор. В сърцето на планината, сред най-дълбокия мрак. Спри!
Лираел се подчини, инстинктивно сграбчвайки с една ръка увисналата гънка от кожа по врата на Кучето, непосредствено зад каиша.
Първоначално не разбра защо Кучето я е накарало да спре, докато то не я поведе още няколко предпазливи стъпки напред. След тези стъпки, шумът от реката внезапно се превърна в оглушителен рев, и в лицето й се разбиха студени пръски.
Бяха стигнали до реката. Пътят пред тях представляваше нестабилен, хлъзгав мост от мокри камъни, простиращ се на около двайсет крачки, за да спре пред още една врата. Мостът нямаше перила и беше широк по-малко от шейсет сантиметра. Неговата теснота и бурната вода отдолу показваха недвусмислено, че е бил построен като бариера пред смъртта. Никой не би могъл да го прекоси.
Лираел погледна към моста и вратата, после надолу към мрака и буйната вода, изпитвайки едновременно страх и невероятна възбуда. Непрестанният ход на реката и непрестанният тътен й действаха хипнотизиращо, но в крайна сметка успя да откъсне поглед. Погледна Кучето, и въпреки че думите й бяха почти заглушени от тътена на реката, възкликна:
— Няма да го прекося!
Кучето не й обърна внимание, а Лираел понечи да повтори думите си. Ала те заседнаха върху езика й, когато видя, че лапите на Кучето бяха станали два пъти по-големи от обичайното, и по-плоски. Освен това то имаше доста самодоволен вид.
— Обзалагам се, че са ти пораснали и смукатели — извика Лираел, потръпвайки от отвращение при тази мисъл. — Като на октопод.
— Разбира се, че имам — извика в отговор Кучето, повдигайки едната си лапа с шляпане, което Лираел успя да чуе дори на фона на грохота на реката. — Този мост ми се струва доста опасен.
— Да, така е — изрева тя, като отново погледна моста. Очевидно Кучето възнамеряваше да го прекоси, и благодарение на смукателните му стъпала, предположи Лираел, прекосяването щеше да се превърне от невъзможно в просто опасно. Въздишайки, тя се наведе и свали обувките си, примигвайки с очи заради пръските. След като завърза връзките на меките си кожени полуботуши на колана, тя стъпи със свити пръсти на камъка. Беше много студено, но Лираел с облекчение откри пресечените линии, които не беше видяла на слабата светлина. Това щеше да й даде опора.
— Чудно от какво е бил построен да предпазва този мост — каза тя, внимателно пъхайки пръсти под каишката на Кучето, усещайки приятното вибриране на магията на Хартата и още по-успокояващата фигура на добре гледано куче.