Бяха изкачили едва първото стъпало, когато Лираел изрази на глас втората си мисъл, а думите не се чуваха заради рева на реката около тях.
— Или какво е бил построен да удържа.
Глава двадесет и втора
Силата на тримата
Вратата в дъното на моста се отвори веднага, щом Лираел я докосна. За пореден път тя усети как в нея се влива магията на Хартата, ала това не беше приятелското докосване на горната врата, или безмълвното разпознаване на каменния портал при входа на Разседа. Това повече наподобяваше предпазливо проучване, последвано от незабавно, но не съвсем добронамерено разпознаване.
Кучето потрепери под ръката й, когато вратата се отвори. Лираел долови треперенето му и се запита за причината, докато не усети отчетливия, разяждащ мирис на Свободна магия. Той идваше от някакво място пред тях, странно покрито с магия на Хартата, която го обвързваше и съдържаше.
— Свободна магия — прошепна Лираел разколебана. Ала Кучето продължи да се придвижва напред, мъкнейки я след себе си. Лираел неохотно го последва през вратата.
Когато прекрачи прага, вратата се затръшна зад тях. В миг ревът на реката утихна. Както и светлината от пътеката, очертана от Хартата. Беше тъмно, по-тъмно от всеки мрак, който Лираел някога бе виждала, абсолютен мрак, в който изведнъж стана невъзможно дори да си представиш светлина. Мракът я притискаше, принуждавайки я да се усъмни в собствените си сетива. Само топлата кожа на Кучето под ръката й й показваше, че все още стои, че стаята не се е променила, а подът не е наклонен.
— Не мърдай — прошепна Кучето и Лираел усети как към крака й бързо се допира една кучешка муцуна, сякаш изреченото предупреждение не беше достатъчно.
Миризмата на Свободна магия се усили. Лираел притисна носа си с една ръка, стараейки се да не диша изобщо, докато другата й ръка се спусна към мишката с часовников механизъм за спешни случаи, намираща се в джоба на жилетката й. Не че имаше голяма вероятност дори това хитроумно приспособление да се ориентира оттук до библиотеката.
Тя усещаше, че и магията на Хартата се усилва, във въздуха се носеха могъщи символи, подобно на полен, а обичайната им вътрешна светлина беше приглушена. Усещаше как двете сили си взаимодействат, извиват се и се усукват около нея, образувайки някакво заклинание, което тя дори не можеше да разпознае.
Стомахът й се сви на топка от страх, който бавно се разпростираше и парализира и дробовете й. Искаше да диша, бавно да поеме и да изпусне въздух, да се успокои с равномерността на собственото си дишане. Ала въздухът бе натежал от странна магия, магия, която тя не можеше — и нямаше как — да вдиша.
После във въздуха започнаха да искрят светлини; миниатюрни, крехки топчета, състоящи се от стотици тънки като косъм иглички, като светещи глави на глухарчета, носещи се с някакъв ветрец, който Лираел не усещаше. При тези светлини, миризмата на Свободната магия отслабна, магията на Хартата започна да се усилва, и тя бавно и предпазливо си пое въздух.
На тази необичайно пъстра, непрекъснато променяща се светлина, Лираел видя, че се намира в осмоъгълна стая. Голяма стая, но не от студен изсечен камък, както бе очаквала да бъде тук, в сърцето на планината. Стените бяха облицовани с нежен десен на златни звезди, кули и сребърни ключета. Таванът беше измазан и боядисан с картина на нощно небе, покрито с черни, натежали от дъжд облаци, приближаващи се към седем ярко светещи звезди. А под босите й крака имаше килим. Тъмносин килим, мек и топъл под пръстите й след студения, мокър камък на моста.
В средата на стаята стоеше самотна една прелестна маса от червено дърво, а тънките й крака завършваха със сребърни трипръсти стъпала. Върху изящната й, полирана повърхност имаше три предмета, подредени в редица: малка метална кутийка, голяма колкото дланта на Лираел; комплект от предмети, наподобяващи панфлейти; и една книга, подвързана с тъмносиня кожа със сребърни пластини. Масата, или по-скоро предметите върху нея, очевидно представляваха ключов елемент от магията, защото кръглите като глави на глухарчета светлинки се рояха най-гъсто там, създавайки ефект на светеща мъгла.
— Тръгвай тогава — каза Кучето, сядайки върху хълбоците си. — Изглежда за това сме дошли.
— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Лираел, поемайки няколко дълбоки и успокояващи глътки въздух. Вече се чувстваше доста сигурна, но в стаята имаше много магия, която не познаваше, и дори не можеше да опита да отгатне каква е и откъде идва. И все още усещаше вкуса на Свободната магия в устата си и върху езика — студен метален вкус, който просто не желаеше да изчезне.