Часове по-късно, или дори дни — защото Лираел беше загубила всякаква представа за време — тя прелисти последната на пръв поглед страница и затвори книгата. Тя се заключи, а сребърната закопчалка щракна.
Лираел се отдръпна при изщракването, но не стана от масата. Вместо това взе панфлейтите — седем малки сребърни тръби, чиито размери варираха от дължината на малкия й пръст до ръката й. Тя притисна флейтите към устата си, но не духна вътре. Те бяха много повече от това, което изглеждаха. В книгата се разказваше как са били изработени и как трябва да се използват, и Лираел вече знаеше, че символите на Хартата, които се движеха по повърхността на среброто, са само външен блясък на Свободната магия, която се спотайваше вътре.
Докосна последователно всяка флейта, от най-малката към най-голямата, и прошепна имената им, преди да върне всеки от инструментите на масата. После взе последния предмет, малката метална кутийка. Тя също беше сребърна, гравирана с приятни декорации, както и със символи на Хартата. Последните наподобяваха тези по книгата, до един предвещаващи страшно възмездие, ако кутията бъде отворена от човек, който не носи истинската кръв. Не се уточняваше коя точно кръв, но Лираел реши, че след като книгата се е отворила за нея, и кутията ще го направи.
Тя леко докосна езичето, отдръпвайки се едва доловимо, когато долови топлината на Свободната магия, пламтяща отдолу. Кутията си остана затворена. За миг си помисли, че книгата може би греши, или пък тя е изтълкувала погрешно символите, или пък не притежава подходящата кръв. Затвори очи и силно натисна езичето.
Не последва нищо ужасно, но кутията потръпна в ръката й. Лираел отвори очи. Кутията се беше разтворила на две равни части, закрепени с панта в средата. Приличаше на малко огледало, което да се подпре на някоя лавица или маса.
Лираел я отвори докрай и я постави под формата на V на масата. Едната й половина беше сребърна, но другата бе направена от материал, който тя не успя да определи. Там, където би трябвало да се намира ярката отразяваща повърхност на огледалото, имаше неотразяващ правоъгълник от… нищо. Къс непрогледен мрак, силует на нещо, направено от пълната липса на светлина.
В „Книгата за забравата и спомените“ това се наричаше тъмното огледало и Лираел беше прочела, поне отчасти, как би могло да се използва. Ала тъмното огледало нямаше да проработи в тази стая, нито в която и да е друга част на света от живота. То можеше да се използва само в смъртта, а Лираел нямаше намерение да ходи там, въпреки че в книгата се твърдеше, че ще й покажат как да се върне. Смъртта беше владение на Абхорсен, не на Клеър, въпреки че странната употреба на тъмното огледало навярно имаше връзка с дара на зрението у Клеър.
Лираел затръшна тъмното огледало и го постави на масата, ала пръстите й останаха върху него. Тя прекара така цяла минута, потънала в размисли. После го взе и го пъхна в левия джоб на жилетката си, където то попадна в компанията на част от писалка, малко връв, намазана с восък, и силно скъсен молив. След още един миг колебание, тя взе панфлейтите и ги сложи в десния си джоб, при мишката с часовников механизъм. Накрая взе „Книгата за забравата и спомените“ и я пъхна под предната част на жилетката си.
После се върна при Падналото куче. Беше настъпил моментът двамата да проведат един много сериозен разговор относно това, което се случваше. Книгата, тъмното огледало и флейтите бяха оставени там преди хиляда или дори повече години, и очакваха в мрака някой, за когото тогавашните Клеър бяха знаели, че ще дойде.
Очакваха в мрака жена на име Лираел.
Очакваха нея.
Глава двадесет и трета
Тревожен сезон
Принц Самет стоеше разтреперан на тясната пътека на часовоите във втората по височина кула в двореца. Беше си сложил най-тежката кожена пелерина, но въпреки това вятърът проникваше под нея, а не му се занимаваше да прави заклинание на Хартата за топлина. Донякъде му се искаше да настине, защото така би се отървал от програмата за обучение, която му бе наложила Елимер.
Той стоеше на пътеката на часовоите поради две причини. Първата беше, че искаше да погледне навън с надеждата, че ще види как се връщат или майка му, или баща му. Втората беше, че искаше да избягва Елимер, както и всеки друг, който желаеше да организира живота му.
На Сам му беше мъчно за родителите му, не само защото щяха да го избавят от тиранията на Елимер. Само че някой непрекъснато имаше нужда от Сабриел далече от Велизар, и тя летеше с червено-златистото си Хартиено крило от една проблемна точка до друга. Зимата беше тежка, както често чуваше Сам да казват хората, защото мъртвите и създанията на Свободната магия бяха много активни. Той винаги потръпваше вътрешно при тези думи, тъй като знаеше, че погледите им са вперени в него и че би трябвало да изучава „Книга за мъртвите“, подготвяйки се да помага на майка си.