В момента би трябвало да учи, помисли си той мрачно, но продължи да се взира навън над заскрежените градски покриви и през извисяващия се дим на хилядите уютни огнища.
Изобщо не беше отварял книгата, откакто Елимер му я даде. Сребристозеленият том си стоеше заключен на сигурно място в един шкаф на неговата работилница. Сещаше се за нея всеки ден, поглеждаше я, но не можеше да си наложи да я прочете. Всъщност прекарваше часовете, в които трябваше да я изучава, в опити да измисли начин да каже на майка си, че не би могъл да го направи. Не можеше да прочете книгата и не можеше да понесе мисълта, че отново ще отиде в смъртта.
Елимер му позволяваше да изучава книгата два часа дневно, които наричаше „подготовка за Абхорсен“, но Сам не се занимаваше с четене. Вместо това пишеше. Пишеше реч след реч, където се опитваше да обясни чувствата и страховете си. Писма до Сабриел. Писма до Тъчстоун. Писма и до двамата му родители. Всички те се озоваваха в огъня.
— Просто ще й кажа — заяви Сам на вятъра. Не говореше прекалено силно, да не би часовоят в далечния край на кулата да го чуе. Стражата вече смяташе, че той е жалко подобие на принц. Не му се искаше да си мислят, че е и полудял принц.
— Не, ще кажа на татко, а после той може да каже на нея — добави след кратък размисъл. Ала Тъчстоун едва се бе върнал от Ийстуел, когато се наложи да замине на юг, до охранявания форт в Бархедрин Хил, непосредствено на север от Стената. Получиха се сведения, че жителите на Анселстиер позволяват на групи бежанци от Юг да прекосяват Стената и да се заселват в Старото кралство — всъщност да бъдат убивани от съществата или диваците, които се скитаха из района на Границата. Тъчстоун бе заминал да проучи тези доклади, да провери какво са намислили хората от Анселстиер, и да спаси онези южняци, които бяха оцелели.
— Глупави анселстиерци — промърмори Сам, ритайки оградата. За нещастие, другият му крак се подхлъзна по заледения камък и той залитна към оградата, удряйки кокалчето на лакътя си.
— Ох! — възкликна, хващайки се за лакътя. — По дяволите!
— Добре ли сте, сър? — попита стражът, който се приближи тичайки, а подкованите му ботуши бяха много по-стабилни от пантофите на Сам от заешка кожа. — Нали не искате да си счупите крака.
Сам се намръщи. Знаеше, че перспективата да играе танца на Птицата на Изгрева беше постоянен източник на забавления за стражата. Самоуважението му страдаше още повече от зле прикрития им присмех и лекотата, с която Елимер изпълняваше собствената си бъдеща роля, държейки се като помощник-регент с изисканост и авторитет — поне в очите на всички, освен на Сам.
Мъчните репетиции за ролята му на Птицата на Изгрева по време на Зимния и Летния фестивал бяха само една от многото области, в които той се проявяваше като по-лош наследник от сестра си. Не можеше да се преструва на ентусиазиран от танците, често заспиваше в съда, и въпреки че знаеше, че много добре си служи с меча, някак не му се щеше да разширява уменията си като тренира със стражата.
Нито пък се представяше добре в перспективата. Елимер винаги се нахвърляше върху поставената задача, трудейки се като обезумяла. Сам правеше тъкмо обратното, зяпайки във въздуха и тревожейки се за неясното си бъдеще, като често се захласваше толкова много, че преставаше да прави онова, което му бе наредено.
— Сър, добре ли сте? — повтори стражът.
Сам примигна. Ето, отново го правеше. Взираше се в празното пространство, докато си мислеше за това взиране.
— Да, благодаря — каза той, огъвайки пръстите в ръкавицата. — Подхлъзнах се. Ударих си кокалчето на лакътя.
— Видяхте ли нещо интересно там? — попита стражът. Казваше се Брел, припомни си Сам. Много добронамерен страж, не от онези, които прикриваха усмивките си всеки път, когато Сам минаваше покрай тях, облечен в костюма си на Птицата на Изгрева.
— Не — отвърна той, клатейки глава. Отново погледна навън, към вътрешността на града. Зимният фестивал щеше да започне след няколко дни. Изграждането на Панаира на леда беше в разгара си. Огромна, препълнена шатра-град, издигната върху заледената повърхност на езерото Лосар, Панаирът на леда бе съпроводен от зрелищни фургони и играчи, шутове и жонгльори, музиканти и магьосници, изложби и изложения, както и всевъзможни игри, да не говорим за храната от всеки край на Старото кралство и отвъд него. Езерото Лосар заемаше деветдесет акра от централната алея на Белизар, ала Зимният панаир излизаше извън пределите й, прехвърляйки се към обществените паркове по бреговете му.