Сам винаги бе харесвал Ледения панаир, но сега го наблюдаваше без интерес. Усещаше само студена и черна депресия.
— Цялата веселба на панаира — каза Брел, като плесна с ръце. — Изглежда тази година фестивалът ще бъде хубав.
— Нима? — попита мрачно Сам. Трябваше да танцува в последния ден от фестивала, преоблечен като Птицата на Изгрева. Негово беше задължението да пренесе зеленото клонче на Пролетта в края на Зимната процесия, зад Снега, Градушката, Лапавицата, Мъглата, Бурята и Скрежа. Всички те бяха професионални танцьори на кокили, така че не само се извисяваха заплашително над Птицата, но и излагаха на показ липсата на умения у Сам.
Зимният танц беше дълъг и сложен и се проточваше цели две мили по лъкатушните пътища на Панаира. Ала той беше много по-дълъг от него, защото имаше повторения, когато Шестте призрака на Зимата приклякаха около птицата и опитваха да удължат своя сезон, като откраднат клончето на Пролетта изпод златното крило на Сам, или като го препъват с кокилите си.
Досега бяха провели две пълни репетиции. Призраците на Зимата трябваше да се провалят в опитите да препънат Птицата, но досега дори и уменията на останалите танцьори не успяваха да попречат на Птицата да се препъне. До края на първата репетиция, Птицата бе паднала три пъти и два пъти бе прегънала клюна си, а перата й несъмнено бяха твърде разрошени. Втората репетиция се бе оказала още по-трагична, когато Птицата се удари в Лапавицата и я събори от кокилите й. Новата Лапавица отказваше да разговаря с него.
— Казват, че усилената тренировка се равнява на безпроблемен танц — каза Брел.
Сам кимна и извърна очи от стража. Нямаше и следа от Хартиено крило, носещо се срещу вятъра, нито от войници на коне, понесли кралското знаме по южния път. Да търси родителите си беше губене на време.
Брел се изкашля в ръкавицата си. Сам погледна назад, когато стражът наклони глава и продължи да марширува бавно по пътеката на часовоя, а тромпетът му леко се удряше в каиша на гърба му.
Той слезе долу. Вече бе закъснял за следващата репетиция.
Брел не беше прав, че лошите репетиции водят до успешни танци. През цялото време Сам се суетеше и препъваше, и само професионализмът и енергията на Шестте призрака спасиха танца от пълна катастрофа.
По традиция, всички танцьори от Фестивала се хранеха с кралското семейство в Двореца след танца, но Сам предпочете да се оттегли. Бяха му причинили достатъчно, както и той на тях, и синините бяха красноречиво доказателство за това. Беше сигурен, че към края Лапавицата нарочно го бе ударила с кокилите си. Тя беше сестра на една от онези, които бе съборил от кокилите по време на репетиция.
Вместо да присъства на вечерята, Сам се оттегли в работилницата, стараейки се да забрави проблемите си, като направи една особено сложна и интересна механично-магическа играчка. Елимер изпрати един паж да го повика, но не можеше да направи повече от това, без да смути всички, затова го оставиха на мира — поне за тази нощ.
Ала не и за следващия ден или дните след него. Елимер не можеше — или не желаеше — да разбере, че мрачното настроение на Сам се дължи на истински проблеми. Затова тя просто измисляше още задачи, които да му възложи. Нещо повече, тя започна да му натрапва по-малките сестри на приятелките си, като очевидно смяташе, че една добра жена би могла да разбере какво му е. Естествено, Сам на мига намразваше всяка, която Елимер толкова очевидно настаняваше до него на вечеря, или която „просто случайно“ наминаваше покрай работилницата му със счупена закопчалка на гривна, която трябва да се поправи. Непрестанните му притеснения за книгата и завръщането на майка му му оставяха съвсем малко енергия да поддържа приятелства, да не говорим за романтични връзки. Затова той си спечели репутацията на скован и резервиран човек, не само сред младите жени, с които го запознаваше Елимер, но и сред всички свои връстници из двореца. Дори хора, които през изминалите години бяха негови приятели, когато се прибираше у дома за ваканциите, установяваха, че вече не им е приятно в неговата компания. Сам, погълнат от собствените си грижи и ангажиран с официалните си задължения, почти не забелязваше, че връстниците му го избягват.
Ала той говореше с Брел по малко, тъй като двамата се озоваваха във втората по височина кула по едно и също време. За щастие стражът не беше приказлив по природа и също не възразяваше срещу мълчанието или склонността му да млъква и просто да се взира в града и морето.