— Днес имате рожден ден — каза Брел в една ранна, ясна и много студена утрин. Луната още се виждаше и около нея имаше пръстен, както се случваше само през най-студените зимни нощи.
Сам кимна. Тъй като се падаше две седмици след Зимния фестивал, рожденият му ден винаги биваше засенчван от това по-важно събитие. Тази година той беше още по-невзрачен заради продължителното отсъствие на Сабриел и Тъчстоун, които успяха само да изпратят съобщения и подаръци. Те, макар и очевидно грижливо подбрани, не развеселиха Сам. Особено след като единият беше туника със сребърните ключове на Абхорсен, разположени върху тъмносин фон, разделен на четири от златния замък на кралската фамилия върху червен фон, а другият беше книга, носеща заглавието „Манускрипт за възпирането на духове на Свободната магия“.
— Получихте ли хубави подаръци? — попита Брел.
— Туника — отвърна Сам. — И една книга.
— О — каза Брел. Удари ръцете си една в друга, за да възстанови кръвообращението си. — Значи без меч? Или куче?
Сам поклати глава. Не искаше меч или куче, но щеше да ги приеме по-добре, в сравнение с онова, което беше получил.
— Надявам се, че принцеса Елимер ще ви подари нещо хубаво — каза Брел след дълга дълбокомислена пауза.
— Съмнявам се — каза Сам. — Навярно ще организира някакъв урок.
Брел отново плесна с ръце, застана неподвижно и бавно огледа хоризонта от юг на север.
— Честит рожден ден — каза той, когато главата му завърши бавното си движение. — На колко ставате? Осемнайсет?
— Седемнайсет — отвърна Сам.
— О — каза Брел и отиде в другия край на кулата, за да повтори огледа на хоризонта.
Сам се върна долу.
Елимер наистина организира тържество за рождения му ден в Голямата зала, ала то беше много скучно, главно заради потискащото настроение на Сам. Той отказа да танцува, защото това беше единственият ден, в който можеше да си го позволи, и понеже беше неговият рожден ден, това означаваше, че и никой друг не може да го прави. Отказа да отвори подаръците си пред всички, защото нямаше настроение за това, и само си поигра с печената на скара риба-меч с лимон и задушена в масло дребнозърнеста пшеница, която навремето беше любимото му ястие. Всъщност се държа като разглезено, сърдито седемгодишно хлапе, вместо като млад мъж на седемнайсет. Знаеше го, но усещаше, че не може да спре. За пръв път от седмици насам можеше да откаже да се подчини на заповедите на Елимер или, както тя ги наричаше, „горещи препоръки“.
Тържеството приключи рано, всички бяха сърдити и раздразнителни. Сам отиде направо в работилницата, пренебрегвайки шепота и косите погледи, докато излизаше от залата. Не го интересуваше какво мислят останалите, макар че с притеснение долови погледа на Джал Орън, който го проследи изпод качулката, докато излизаше. Джал със сигурност щеше да докладва за недостатъците му, когато родителите му се завърнат, ако не решеше преди това да изпрати някое от своите обобщения, от които Сам с основание се страхуваше, за да разкаже точно какво не е наред в поведението му.
Ала дори и някое от конските на Джал щяха да изглеждат незначителни, когато майка му разбереше истината за своя син. Сам не се осмеляваше да мисли по-далече от това разкритие. Не можеше да си представи какво ще последва, или какво ще бъде собственото му бъдеще.
Кралството трябваше да има бъдещ Абхорсен и кралски наследник. Очевидно Елимер беше съвършеният кралски наследник, така че Сам трябваше да бъде бъдещият Абхорсен. Само че не можеше да го направи. Не че не искаше, както щяха да си помислят всички. Не можеше.
Онази нощ, както бе правил стотици пъти досега, Сам отключи шкафа вляво от работния си плот и си наложи да погледне „Книгата за мъртвите“. Тя стоеше върху една полица, блестейки със зловещата си зелена светлина, която засенчваше мекия блясък на светлините на Хартата по тавана.
Той посегна към нея, подобно на ловец, опитващ се да погали вълк, с напразната надежда, че може би е просто едно дружелюбно куче. Пръстите му докоснаха сребърната закопчалка и гравираните върху й символи на Хартата, ала преди да успее да направи нещо повече, бе обзет от силно треперене, а кожата му стана студена като лед. Сам опита да укроти треперенето и да не обръща внимание на студа, но не успя. Отдръпна ръката си и се оттегли пред камината, където коленичи, обзет от мъка, обгърнал с ръце коленете си.
Седмица след рождения си ден, Сам получи писмо от Ник. Или по-скоро, онова, което беше останало от него, защото писмото бе написано върху машинно произведена хартия. Както всички продукти на технологията в Анселстиер, хартията бе започнала да се руши при прекосяването на Стената и сега се разпадаше на съставните си части. В миналото Сам често бе казвал на Ник да използва ръчно изработена хартия, но той никога не го правеше.