Некромантът, помисли си Сам, докато сгъваше писмото. Радваше се, че слънцето е изгряло и че се намира в Двореца, предпазван от защити, стража и течаща вода.
— Лоши новини? — попита Брел.
— Просто новини — отвърна Сам, но не успя да скрие треперенето си.
— Нищо, с което кралят и Абхорсен да не могат да се справят — каза Брел, напълно уверен.
— Където и да са те — пошепна Сам. Пъхна писмото в палтото си и се върна долу, в работилницата си, за да потъне в изработването на разни неща, сред дребни детайли, които изискваха цялото му внимание и цялата сръчност на ръцете му.
С всяка измината крачка той разбираше, че ще се наложи да отвори „Книгата за мъртвите“.
Типично за тях, родителите на Сам се завърнаха през една прекрасна пролетна вечер, дълго след като Сам бе слязъл от кулата, а дежурството на Брел бе приключило. Вятърът се беше обърнал на изток, Серско море менеше цвета си от черното на зимата до тюркоазното на лятото, слънцето бе още топло, въпреки че залязваше на запад, а лястовиците, които обитаваха скалите, крадяха вълна от скъсаното одеяло на Сам, за да си направят гнездо.
Сабриел пристигна първа, а Хартиеното й крило се носеше ниско над площадката за тренировки, където Сам се потеше над четиридесет и осем хватки за атака и отбрана със Синел, един от по-добрите стражи. Сянката на Хартиеното крило стресна и двамата и даде възможност на Синел да спечели последната точка, тъй като тя се окопити, докато Сам се парализира на мига.
Решителният за него ден най-сетне бе настъпил, и всички речи, които си бе подготвил, както и писмата, се изпариха от мозъка му, сякаш съперникът му бе пронизал главата му, а не беше ударил победоносно дървения си меч в силно подплатения му шлем.
Той избърза навътре, за да свали бронята си за тренировки, когато тромпетите прозвучаха над Южната порта. Най-напред си помисли, че са в чест на майка му, докато не чу и други тромпети, в далечината, в Западния двор, където би трябвало да се бе приземило Хартиеното крило. Следователно тромпетите при Южната порта известяваха пристигането на краля. Никой друг не биваше посрещан с фанфари.
Наистина беше Тъчстоун. Сам се срещна с него двайсет минути по-късно в личната дневна на семейството — просторна стая, разположена три етажа над Голямата зала, с един-единствен дълъг прозорец с изглед към града, а не към морето. Тъчстоун се взираше в своята столица, когато Сам влезе, гледаше как светват лампите. Ярки светлини на Хартата и приглушени газени лампи, трептящи свещи и огньове. Това бе един от най-подходящите моменти да се озовеш във Велизар, когато запалваха осветлението в някоя топла пролетна вечер.
Както обикновено, Тъчстоун имаше уморен вид, въпреки че беше успял да се измие и да смени бронята и екипа за езда. Носеше халат в анселстиерски стил, а вълнистата му коса беше още мокра от банята. Усмихна се, когато видя Сам, и двамата се здрависаха.
— Изглеждаш по-добре, Сам — каза Тъчстоун, забелязал червенината по лицето на сина си, предизвикана от тренировката с меча. — Макар че се надявах да се развиеш като автор на писма тази зима.
— Ъм — каза Сам. Беше изпратил само две писма на баща си за цялата зима, както и по няколко бележки в края на част от много по-редовната кореспонденция на Елимер. Нито писмата, нито бележките, съдържаха нещо особено интересно, както и нищо лично. Всъщност Сам бе нахвърлял няколко такива писма, но подобно на тези до майка му, те се озоваха в огъня.
— Татко, аз… — поде Сам колебливо, и усети вълна на облекчение, когато най-сетне зачекна въпроса, който го бе измъчвал цяла зима. — Татко, аз не мога…
Преди да успее да продължи, вратата се отвори със замах и вътре нахълта Елимер. Устата на Сам се затвори рязко и той я изгледа злобно, ала тя не му обърна внимание и се втурна направо към Тъчстоун, прегръщайки го с видимо облекчение.
— Татко! Толкова се радвам, че си у дома — каза тя. — А също и мама!
— Едно голямо, щастливо семейство — промърмори Сам под носа си.
— Какво беше това? — попита Тъчстоун, а в гласа му прозвуча строга нотка.
— Нищо — каза Сам. — Къде е мама?
— Долу, в хранилището — отвърна Тъчстоун бавно. Едната му ръка остана на рамото на Елимер, а с другата придърпа Сам към себе си. — И така, не искам да се тревожите прекалено, но се наложи тя да отиде при Великите камъни, защото е ранена…
— Ранена! — възкликнаха едновременно Елимер и Сам, извръщайки се навътре, така че тримата образуваха тесен кръг.