— Не е сериозно — каза бързо Тъчстоун. — Ухапване по крака от някакво мъртво същество, но тогава не можа да се погрижи за него и раната се влоши.
— Тя… тя ще… — попита тревожно Елимер, втренчила поглед в собствения си крак, вцепенена от ужас. Съдейки по изражението й, ставаше ясно, че й е трудно да си представи Сабриел ранена и неспособна напълно да овладее себе си, както и всичко наоколо.
— Не, няма да изгуби крака си — каза решително Тъчстоун. — Наложи се да слезе при Великите камъни на Хартата, защото и двамата просто бяхме твърде уморени, за да направим необходимите заклинания за изцеление. Ала там долу ще успеем. Освен това там е най-подходящото място, където всички ние да проведем личен разговор. Семейно съвещание.
Хранилището, където се намираха шестте Велики камъка на Хартата, в много отношения беше сърцето на Старото кралство. Беше възможно да влезеш в контакт с Хартата навсякъде, при самия извор на магията, ала присъствието на обикновените камъни на Хартата много повече улесняваше нещата, сякаш те бяха нейни проводници. Великите камъни на Хартата обаче принадлежаха на Хартата, а не просто бяха свързани с нея. Въпреки че Хартата съдържаше и описваше всички живи същества и всички възможности, и беше вездесъща, тя беше съсредоточена най-силно във Великите камъни, Стената, и потомците на кралското семейство, както и в Абхорсен и Клеър. Разбира се, когато два от великите камъни бяха счупени от Керигор, а кралското семейство очевидно бе унищожено, самата Харта сякаш бе отслабнала, давайки по-голяма свобода на Свободната магия и мъртвите.
— Няма ли да бъде по-добре да проведем съвещанието тук горе, след като мама направи заклинанието си? — попита Сам.
Въпреки значението си за Кралството, хранилището не беше сред любимите му места, още преди да се уплаши толкова много от смъртта. Самите камъни го успокояваха, дори и с това, че поддържаха топла водата наоколо, но останалата част от мястото беше студена и ужасяваща. Майката и сестрите на Тъчстоун бяха убити там от Керигор, а много по-късно, бащата на Сабриел също беше намерил смъртта си долу. Сам не желаеше да мисли какво е било положението, когато два от камъните са били счупени, а Керигор се е спотайвал в мрака със своите некромантски зверове и мъртви слуги.
— Не — отвърна Тъчстоун, който имаше много повече основания от сина си да се страхува. Ала той се бе избавил от този страх преди години, по време на продължителната си работа по възстановяването на счупените Камъни със собствената си кръв и фрагменти от магия, които едва си беше припомнил. — Това е единственото място, където със сигурност няма да ни подслушват, а има много неща, които вие двамата трябва да научите, без да ги знае никой друг. Донеси виното, Самет. Ще ни трябва.
— Така ли ще ходиш? — попита Елимер, когато Тъчстоун отиде до огнището и застана в левия му ъгъл. Той се обърна, докато тя говореше, погледна халата си и двата меча, закачени на пояса, сви рамене, и продължи нататък. Елимер въздъхна и го последва, и двамата изчезнаха в мрака зад огнището.
Сам се намръщи и взе глинената кана с ароматно подправено вино, която беше загрята и поставена близо до огъня, за да не изстива. После тръгна след тях, притискайки ръка към задната част на кътчето край огнището, а символите на Хартата светнаха, когато защитното заклинание му позволи да отвори тайната врата. Вече чуваше как баща му и сестра му тропат по сто петдесет и шестте стъпала, които водеха към хранилището, Великите камъни на Хартата и Сабриел.
Глава двадесет и четвърта
Студена вода, стар камък
Резервоарът представляваше огромно тихо помещение, студен камък и още по-студена вода. Великите камъни стояха сред мрака в неговия център, невидими от площадката, където стълбите на двореца се срещаха с водата. Около ръба на резервоара, от покритите с решетки отвори високо горе проникваха лъчи слънчева светлина, хвърляйки пресечени вълни от светлина по огледално гладката водна повърхност. Високи колони от бял мрамор се извисяваха като безмълвни стражи между късчетата светлина, поддържайки високия шейсет стъпки таван.
Водата, както винаги, беше невероятно чиста. Сам потопи ръката си в нея, докато помагаше на баща си да развърже баржата, закотвена в края на стъпалата. Докато водата се стичаше между пръстите му, той видя как символите на Хартата проблясват за кратко. Цялата вода в резервоара поглъщаше магията от Великите камъни. По-близо до центъра, тя беше може би по-наситена с магия от всичко останало на този свят, и вече не беше студена — нито дори мокра.