Баржата беше просто обикновен сал с позлатени топчета във всеки ъгъл. В хранилището имаше две, но очевидно Сабриел беше взела другата. Тя сигурно беше върху нея, там, в центъра, където не падаше слънчева светлина. Великите камъни светеха, огрявани от милионите символи на Хартата, които се движеха в и по тях, но през по-голямата част от времето ставаше дума просто за слаба светлина, която не можеше да се мери дори с проникващите през отворите слънчеви лъчи. Нямаше да видят блясъка, преди да се отдалечат от изпъстрения от светлина ръб, покрай третата редица колони.
Тъчстоун развърза въжето откъм своята страна, после постави ръка на дъските и прошепна една дума. По спокойната вода се появиха вълнички и баржата започна да се отдалечава от площадката. В хранилището нямаше никакво течение, ала салът се движеше така, сякаш имаше, или сякаш нечии невидими ръце го тласкаха по водата. Тъчстоун, Сам и Елимер стояха близо един до друг по средата, като от време на време изместваха центъра на тежестта, когато баржата се полюшваше и разтърсваше.
Ето как бяха пътували към своята смърт отдавна починалите леля и баба на Сам, помисли си той. Застанали върху една баржа — навярно дори тази, помисли си, разширена, ремонтирана и пребоядисана — нищо неподозиращи, преди да бъдат изненадани в засада от Керигор. Той прерязал гърлата им, събирайки кръвта им в своята златна чаша. Кралска кръв. Кръв, с която да счупи Великите камъни на Хартата.
Кръв за рушене и кръв за създаване. Камъните бяха счупени с кралска кръв и отново издигнати с кралска кръв — кръвта на баща му. Сам погледна Тъчстоун и се запита как ли го бе направил. Седмиците, прекарани в изтощителен труд, сам на това място, като всяка сутрин е вземал със себе си омагьосан от Хартата сребърен нож и нарочно е подновявал раните върху дланите си от предишния ден. Рани, оставили бели ивици от увредена тъкан от малкия му пръст до палеца. Порязвал е ръцете си и е правил заклинания, в които дори не е бил сигурен, заклинания, които са били невероятно опасни за заклинателя, дори и без допълнителния риск и тежест на счупените Камъни.
Ала Сам се озадачаваше още повече от употребата на кръвта, същата кръв, която течеше в собствените му вени. Струваше му се странно, че неговото туптящо сърце е свързано по този начин с Великите камъни. Колко невеж беше, особено по отношение на по-големите тайни на Хартата. Защо кралската кръв, тази на Абхорсен и Клеър се различаваше от кръвта на обикновените хора — дори и от тази на останалите Магове на Хартата, която бе достатъчна за поправянето или разрушаването само на по-маловажните Камъни? Трите рода бяха известни като Великите заклинатели на Хартата, както и Великите камъни пред него, и Стената. Ала защо? Защо тяхната кръв съдържаше Магия на Хартата, магия, която не можеше да се възпроизведе чрез символи, извлечени от общодостъпната Харта?
Сам винаги се бе вълнувал от Магията на Хартата, особено от това да върши разни неща с нея, но колкото повече я използваше, толкова повече разбираше колко малко знае. Твърде много сведения бяха изгубени през двестате години на Междуцарствието. Тъчстоун беше предал на сина си онова, което знаеше, но негова специалност беше бойната магия, а не заклинанията или някакви по-дълбоки мистерии. Той беше кралски гвардеец, незаконороден принц, а не маг, по времето на смъртта на кралицата. След това бе останал прикован като барелеф на кораб в продължение на двеста години, докато Кралството бавно потъвало в хаос.
Тъчстоун казваше, че е успял да възстанови счупените Камъни, защото те са го пожелали. В началото допуснал много грешки и оцелял единствено благодарение на подкрепата и силата на Камъните и нищо друго. Въпреки това му били нужни много месеци и много години от живота му. Преди да се заеме с възстановяването, косата на Тъчстоун не била посребрена.
Баржата премина между две колони и очите на Сам постепенно се приспособяваха към странния здрач. Вече виждаше шестте Велики камъка пред себе си, високи, тъмносиви монолити, чиято неправилна форма много се различаваше от равномерно иззиданите колони, а височината им беше три пъти по-малка от тяхната. Там беше и другата баржа, плаваща в центъра на кръга от Камъни. Ала къде беше Сабриел?
Внезапно гърдите му се сковаха от страх. Не можеше да види майка си и мислеше само за това как мъртвият Керигор е приел някогашния си човешки вид и е подмамил баба му, кралицата, към зловещата и кървава смърт. Може би до него не беше истинския Тъчстоун, а друго създание, приело неговия облик…
Нещо помръдна в баржата отпред. Сам, който несъзнателно беше стаил дъх, ахна и се задави, решил, че всичките му страхове са се сбъднали. Онова, което се намираше пред тях, нямаше човешки вид, стигаше едва до кръста му, без ръце, глава или някаква видима форма. Тъмна, гърчеща се маса, на чието място трябваше да стои майка му…