После Тъчстоун го удари по гърба. Той изведнъж си пое въздух и съществото на баржата изпрати слаба светлина на Хартата, която проблесна горе като малка звезда — и разкри, че все пак това е Сабриел. Тя беше легнала долу, загърната в тъмносинята си пелерина, и току-що се бе изправила. Сега светлината огряваше лицето й и те видяха познатата й усмивка. Ала това не беше истинската, безгрижна усмивка на пълно щастие, и тя изглеждаше по-уморена и изтощена, отколкото Сам я бе виждал някога. Винаги бледата й кожа сега бе почти прозрачна на светлината на Хартата, и блестеше от пот, причинена от болка и страдания. За пръв път Сам видя бели нишки в косата й и бе поразен, когато осъзна, че тя не е безсмъртна и някой ден ще остарее. Не носеше звънците си, но поясът беше до нея, а махагоновите дръжки й бяха под ръка, както и мечът и раницата.
Баржата на Сам премина между два от Камъните и навлезе в кръга. И тримата пътници потръпнаха, докато го прекосяваха, усетили внезапен прилив на енергия и сила, предизвикан от Великите камъни. Част от умората им ги напусна, макар и не цялата. Що се отнася до Сам, страхът и вината, които го бяха съпътствали през цялата зима, отслабнаха. Почувства се по-уверен, почти възвърна предишното си аз. Не беше се чувствал по този начин, откакто излезе на игрището за онзи последен мач по крикет в Момчешката лига.
Двете баржи се срещнаха. Сабриел не се изправи, но протегна ръце. Миг по-късно, тя прегръщаше Елимер и Сам, а баржите се разклатиха опасно от техния внезапен устрем и ентусиазирани поздрави.
— Елимер! Самет! Толкова се радвам да ви видя, и така съжалявам, че отсъствах твърде дълго — каза Сабриел, след като първоначалната много здрава прегръдка бе заменена с по-лека.
— Няма нищо, мамо — отвърна Елимер, а отговорът й прозвуча така, сякаш тя беше майката, а Сабриел — нейна дъщеря. — Ние се тревожим за теб. Да погледнем крака ти.
Тя понечи да вдигне пелерината, но Сабриел я спря, точно когато Сам долови леката, ужасна миризма на гниеща плът.
— Все така неприятна е за гледане — каза бързо майка им. — Боя се, че раните, причинени от мъртвите, бързо загниват. Но аз й направих целебни заклинания, с помощта на Великите камъни, а сложих и целебна лапа. Скоро всичко ще заздравее.
— Този път — каза Тъчстоун. Той стоеше извън плътно притиснатата група на Сабриел, Елимер и Сам и гледаше съпругата си.
— Баща ви ми е сърдит, защото си мисли, че за малко са щели да ме убият — каза Сабриел с лека усмивка. — Аз самата не го разбирам, защото според мен би трябвало да се радва, че ми се е разминало.
Тази забележка беше посрещната с мълчание, докато Сам не попита колебливо:
— Много лошо ли те раниха?
— Лошо — отвърна Сабриел и потръпна, когато помръдна крака си. Под пелерината й проблеснаха символи на Хартата, които се видяха за кратко дори и през плътната вълна. Тя се поколеба, а после добави тихо: — Ако не бях срещнала баща ви на връщане, може би нямаше да успея да се прибера.
Сам и Елимер се спогледаха ужасени. През целия си живот бяха слушали истории за битките на Сабриел и трудно спечелените победи. И преди я бяха ранявали, но никога не я бяха чували да признава, че е било възможно да я убият, и те самите никога не бяха допускали тази вероятност. Тя беше Абхорсен, който навлизаше в смъртта само по своя воля!
— Ала все пак успях и ще се оправя напълно — заяви категорично Сабриел. — Така че няма нужда да се вдига толкова шум.
— Говориш за мен, предполагам — каза Тъчстоун. Той седна с въздишка, после раздразнено се изправи, за да нагласи мечовете и халата си, преди да седне отново. — Причината, поради която вдигам шум — каза той, — е, че съм загрижен, защото цяла зима някой, или нещо, умишлено и умело се опитва да те постави в ситуации с максимален риск. Погледни на какви места те викаха и как там винаги имаше повече мъртви, отколкото съобщаваха, и по-опасни същества…
— Тъчстоун — прекъсна го Сабриел, посягайки да хване ръката му, — успокой се. Съгласна съм с теб. Знаеш го.
— Ммф — изсумтя Тъчстоун, но не каза нищо повече.
— Вярно е — отвърна Сабриел, гледайки открито Сам и Елимер. — Има някакъв очевиден модел, и то не само при мъртвите, призовани само за да ми устроят засада. Мисля, че това има връзка и с нарастващия брой духове на Свободната магия, и то се отнася и до проблемите, които баща ви има с бежанците от Юга.
— Почти съм сигурен, че е така — каза Тъчстоун с въздишка: — Според генерал Тиндъл Королини и неговата партия „Наша страна“ са спонсорирани със злато от Старото кралство, макар че не може да го докаже със сигурност. Тъй като в момента Королини и неговата партия поддържат политическото равновесие в парламента на Анселстиер, те успяха да изместят южняците все по на север. Освен това дадоха да се разбере, че крайната им цел е да преместят всички южняци от другата страна на Стената, в нашето Кралство.