Беше потънала в мислите си, когато Кирит я потупа по рамото.
— Какво? — попита Лираел, осъзнала, че беше пропуснала голяма част от последните й думи.
— Облечи се! — повтори леля Кирит. Кожата на челото й се набърчи от лекото смръщване, при което диадемата й се смъкна надолу и помрачи очите й. — Би било ужасно невъзпитано да закъснееш.
Лираел механично свали старата си туника и навлече новата. Тя беше от тежък лен, корав заради това, че беше нов, и й бяха нужни известни усилия, преди леля Кирит да го смъкне надолу с лекота. Когато провря ръцете си и туниката покри раменете й, тя стигаше точно над глезените й.
— Има още много къде да растеш — отбеляза със задоволство леля Кирит. — А сега наистина трябва да тръгваме.
Лираел погледна морето от син плат, който обгръщаше цялото й тяло, и си помисли, че има повече място, отколкото някога щеше да изпълни. Навярно леля Кирит очакваше, че тя никога няма да облече бялата роба на пробуждането, защото тази туника щеше да й бъде по мярка, дори и да продължеше да расте, докато навърши трийсет и пет.
— Ти върви, аз ще те настигна — излъга тя, мислейки си за стълбата Стармаунт, скалите зад нея и очакващия лед. — Трябва да отида до тоалетната.
— Много добре — каза Кирит, като забързано излезе в коридора. — Но побързай, Лираел! Помисли си какво би казала майка ти!
Лираел я последва, завивайки вляво към най-близката тоалетна. Кирит сви надясно и плесна с ръце, за да накара да побързат три осемгодишни момичета, които се обличаха, вървейки, а туниките им скриваха наполовина главите им, заглушавайки кикота им.
Лираел нямаше представа какво би казала майка й за каквото и да било. Като малка доста често й се подиграваха заради Ариел, преди да се превърне в твърде сериозен аутсайдер, за да могат да я дразнят. За рода Клеър беше съвсем обичайно да си търсят любовници сред посетителите на Глетчера, и дори не беше съвсем необичайно да си намират такива извън пределите му. Но беше нещо нечувано децата им да нямат официален баща.
Майка й беше прибавила към своето необикновено поведение и факта, че бе напуснала Глетчера — както и петгодишната Лираел, — призована от някакво видение, което не беше споделила с останалите Клеър. Години по-късно леля Кирит беше казала на Лираел, че Ариел е мъртва, макар да не й беше споделила подробностите. Лираел беше чувала най-различни теории, включително и тази, че майка й е била отровена от ревниви съперници в двора на някакъв си варварски лорд, в ледената пустош на Севера, или че е била убита от зверове. Очевидно бе заемала длъжността пророк, нещо, което никой от представителите на рода Клеър не възприемаше като уместно занимание за хората с тяхната кръв.
Болката от загубата на майка й беше скътана дълбоко в сърцето на Лираел, ала не чак дотам, че да не може да излезе на повърхността. Леля Кирит умееше да й я причинява отново.
Когато Кирит и трите ненадейно наказани момичета изчезнаха, тя свърна обратно към стаята си, за да си вземе връхните дрехи: палто от плътна вълна, намазано с ланолин; шушони от мушама;, ръкавици, обточени с кожа и кожени очила с лещи от опушено зелено стъкло. Част от нея й казваше, че е глупаво да взема тези неща, понеже бездруго отиваше да умре, ала едно тихо гласче й нашепваше, че трябва да е добре облечена.
Тъй като всички обитаеми части от владенията на Клеър се отопляваха с пара от дълбоките извори, Лираел понесе в ръка връхните си дрехи, а по-дребните от тях загърна в палтото си. Щеше да бъде достатъчно горещо да изкачи стълбата Стармаунт и без цялата тази вълна. Като импровизиран акт на неподчинение, тя свали новата туника и я хвърли на пода. Вместо нея предпочете да облече неутралните дрехи, носени, когато Клеър бяха дежурни в мокрото помещение или в кухнята в Долната трапезария — дълга сива риза от памук, която стигаше до коленете, както и тънки, сини вълнени гамаши. Този ансамбъл вървеше с платнена престилка, но Лираел я остави.
Беше необичайно да се промъква по Северния път, без наоколо да има жива душа. Обикновено по тази оживена артерия се движеха десетки представители на рода, заети със своите дела, които или отиваха, или се връщаха от Стража на Деветия ден, или пък бяха ангажирани с хилядите останали прозаични задачи на общността. Глетчерът на Клеър всъщност представляваше малък град, макар и много странен, тъй като основната му задача беше да гледа в бъдещето. Или, както непрекъснато се налагаше да обясняват Клеър на своите посетители, в множеството възможни бъднини.
На мястото, където Северният път се пресичаше със Зигзаг, Лираел се огледа, за да се увери, че не са я забелязали. После направи няколко крачки по първата извивка на Зигзага, търсейки една малка, тъмна дупка на нивото на кръста. Когато я откри, извади ключа, който носеше на една верижка около шията си. Всички Клеър имаха такива ключове и с тях отваряха повечето от общите врати. Вратата на Стармаунт не се използваше често, но Лираел не смяташе, че се нуждае от специален ключ.