— Онази некромантка — прекъсна я Сам, който добре помнеше историята. През последните месеци беше размишлявал много за некромантите. — С бронзовата маска.
— Да. Маскираната Клор — отвърна Сабриел, взирайки се в златистата бариера, очевидно припомняйки си някои неприятни неща. — Тя беше много стара и силна, затова бях предположила, че е в основата на проблемите ни там. Но сега не съм сигурна. Ясно е, че някой друг продължава да полага усилия да обърка Клеър и да предизвика безредици в Кралството. Освен това някой стои зад Королини в Анселстиер, а навярно дори и зад войните в Юга. Една от възможностите е това да е мъжът, който си срещнал в смъртта, Сам.
— Не… некромантът? — попита Сам. Гласът му прозвуча като жалък писък и той несъзнателно потърка китки, а ръкавите му се вдигнаха за кратко и под тях се показа кожата, все още покрита с белези от изгарянията.
— Трябва да разполага с голяма власт, за да вдигне на крак толкова много мъртви от другата страна на Стената — отвърна Сабриел. — А при такава власт би трябвало да съм чула за него, а аз не съм. Как е успял да се крие през всичките тези години? Как се е скрила Клор, когато претърсихме Кралството след падането на Керигор и защо се разкри, за да нападне Робъл? Сега се питам дали не съм я подценила. Дори е възможно да ми се е изплъзнала в последния момент. Накарах я да отиде отвъд Шестата порта, но бях толкова уморена, че не я проследих през целия път до Деветата. А трябваше. В нея имаше нещо странно, нещо повече от обичайната поквара на Свободната магия или некромантията…
Тя замълча, а очите й разсеяно се взираха в нищото. После примигна и продължи:
— Клор беше стара, достатъчно стара, за да могат останалите Абхорсен да са се натъквали на нея в миналото, а подозирам, че и другият некромант също е стар. Но не открих никакви данни за тях вкъщи. Твърде много сведения са изгорели при опожаряването на двореца, а още повече са били изгубени просто с течение на времето. А Клеър, въпреки че съхраняват всичко в онази тяхна голяма библиотека, рядко намират нещо полезно в нея. Умовете им са твърде ангажирани с бъдещето. Бих искала лично да се поровя в библиотеката, но това е задача, която би отнела месеци, ако не и години. Според мен Клор и онзи некромант са били съюзници, и вероятно все още са, ако тя е оцеляла. Но не е ясно кой е начело и кой го следва. Освен това се опасявам, че ще установим, че те не са сами. Ала който или каквото да се изпречи на пътя ни, трябва да се погрижим да направим на пух и прах техните планове.
Светлината като че потъмня, докато Сабриел говореше, а водата се развълнува, сякаш някакъв нежелан бриз по някакъв начин бе преминал защитата на златистата светлина около Камъните.
— Какви планове? — попита Елимер. — Какво смятат да правят те… то… или който и да е?
Сабриел погледна Тъчстоун и помежду им премина кратък проблясък на несигурност, преди тя да продължи.
— Смятаме, че те възнамеряват да доведат всичките двеста хиляди бежанци от Юга в Старото кралство — и да ги убият — прошепна Сабриел, сякаш все пак беше възможно да ги подслушват. — Двеста хиляди мъртви в един-единствен злокобен миг, за да проправят път от смърт за всеки дух, който е обитавал мястото от Първа зона до самата бездна на Деветата порта. Да осигурят приемник на мъртвите, по-голям от всеки друг, който някога е преминавал в живота. Приемник, който навярно няма да успеем да победим, дори и ако всички Абхорсен, които някога са съществували, по някакъв начин успеят да се изправят насреща му.
Глава двадесет и пета
Семейно съвещание
Думите на Сабриел бяха посрещнати с мълчание, което сякаш продължи вечно, докато всички си представяха приемника на мъртвите, наброяващ двеста хиляди души, а Сам се мъчеше да не го прави. Орда от мъртви, необятно море от залитащи, зажаднели за живот трупове, което се простира от небето до земята, и безмилостно напредва към него…
— Това, разбира се, няма да се случи — каза Тъчстоун, прекъсвайки ужасните картини. — Ще се погрижим да не се случи и бежанците никога да не прекосят Стената. Само че не можем да ги спрем от нашата страна. Стената е твърде дълга, с прекалено много счупени порти и твърде много Пунктове за прекосяване от другата страна. Затова най-напред трябва да се погрижим анселстиерци да не ги изпратят тук. Двамата с майка ви сме решили след това да отидем лично в Анселстиер — тайно, за да не предизвикваме смут и подозрения. Ще отидем в Корвиър и ще преговаряме с местната управа, а това несъмнено ще отнеме няколко месеца. Това ще рече, че ще разчитаме на вас двамата да поемете грижата за Кралството.