Това откровение бе посрещнато с ново мълчание. Елимер изглеждаше дълбоко замислена, но иначе спокойна. Сам преглътна няколко пъти, а после каза:
— Какво, ъъъ, какво точно имаш предвид?
— Това, което трябва да знаят и приятелите, и враговете ни, е, че ще бъда на дипломатическа мисия при главатарите на варварите в тяхната важна спирка, а Сабриел ще се занимава с мистериозните си задължения, както винаги — отвърна Тъчстоун. — Докато отсъстваме, Елимер ще продължава да бъде помощник-регент с Джал Орън — очевидно всички са свикнали с това. Самет, ти ще й помагаш. Но преди всичко, ще продължиш изучаването на „Книга за мъртвите“.
— Като говорим за това, имам нещо за теб — добави Сабриел, преди Сам да успее да възрази. Тя побутна към него раницата си с видимо усилие. — Погледни най-отгоре.
Сам бавно развърза каишите. Внезапно се почувства много зле, осъзнал, че трябва да им каже сега, иначе нямаше да успее. Никога.
В раницата имаше пакет, загънат в мушама. Самет бавно го измъкна, а пръстите му бяха станали непохватни и студени. И очите му бяха странно замъглени, а Сабриел звучеше така, сякаш говори от някоя друга стая.
— Намерих ги в къщата — или по-точно привиденията ги бяха извадили. Не зная къде са ги открили, нито защо ги изваждат сега. Те са много, много стари. Толкова стари, че не помня кой ги е носил пръв. Бих попитала Могет, но той все още спи…
— Освен когато хванах онази сьомга миналата година — намеси се сърдито Тъчстоун. Могет, приятелят на Абхорсен с котешки вид, беше прикован от Ранна, Приспиващият, първият от седемте звънци. Беше се събуждал само пет или шест пъти за близо двайсет години, в три от случаите — за да открадне и изяде рибата, уловена от Тъчстоун.
— Могет няма да се събуди — продължи Сабриел. — Но тъй като аз имам свои, тези очевидно са предназначени за бъдещия Абхорсен. Честито, Сам.
Сам кимна глупаво, а остатъкът от пакета се отвори в скута му. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че в смачканата мушама бяха опаковани седемте звънци на Абхорсен, омагьосани от Хартата.
— Няма ли да го отвориш? — попита Елимер.
— По-късно — изграчи Сам. Опита да се усмихне, но успя само да помръдне уста. Знаеше, че Сабриел го наблюдава, но не можеше да отвърне на погледа й.
— Радвам се, че звънците се появиха — каза Сабриел. — Повечето Абхорсен преди мен са работили със своите наследници, понякога в продължение на много години, както се надявам да работим двамата с теб. Според Могет баща ми се е обучавал със своята леля почти десет години. Често ми се е искало да бях имала същата възможност.
Тя отново се поколеба, после бързо изрече:
— Честно казано, ще имам нужда от помощта ти, Сам.
Сам кимна, неспособен да проговори, а думите на неговото признание пресъхнаха в устата му. Имаше правото по рождение, имаше книгата, имаше и звънците. Очевидно просто трябваше да положи повече усилия да я прочете, каза си той, опитвайки се да овладее паниката, която свиваше на буца стомаха му. Щеше да се превърне в истинския бъдещ Абхорсен, когото всички очакваха и от когото се нуждаеха. Беше длъжен.
— Ще направя каквото мога — каза той, като най-накрая погледна Сабриел в очите. Тя се усмихна, а усмивката озари цялото й лице, и го прегърна.
— Трябва да отида в Анселстиер, защото все още познавам навиците им по-добре от баща ти — каза тя. — А и много от някогашните ми приятелки в училище са станали влиятелни хора, или са се омъжили за такива. Но не исках да заминавам, без да се уверя, че тук има Абхорсен, който да защитава хората от мъртвите. Благодаря ти, Сам.
— Но аз не съм… — извика Сам, преди да успее да се сдържи. — Не съм готов. Искам да кажа, че не съм дочел книгата, и…
— Сигурна съм, че знаеш повече, отколкото си мислиш — каза Сабриел. — Във всеки случай, би трябвало да има по-малко проблеми, след като пролетта е в разгара си. Всички реки и потоци преливат от топящия се сняг и пролетните дъждове. Дните стават по-дълги. Никога няма особено големи заплахи от мъртвите толкова късно през пролетта или през лятото. Най-много да се наложи да се разправиш с някоя скитаща ръка или може би някой мордаут. Напълно съм убедена, че можеш да се справиш с това.
— Ами изчезналите южняци? — попита Елимер, а изражението й ясно показваше точно колко вярва в Сам. — Деветстотин мъртви са сериозна заплаха.
— Сигурно са изчезнали в района на Червеното езеро, иначе Клеър щяха да ги видят — каза Сабриел. — Така че трябва да са затворени там от пролетните наводнения. Първо ще отида да се справя с тях, но по-голямата опасност идва от много по-многобройните южняци в Анселстиер. Ще трябва да разчитаме на придошлите реки и на теб, Сам.