— Но… — поде Сам.
— Не забравяй, не бива да се отнасяш несериозно към некроманта или некромантите, които са се изправили срещу нас — продължи Сабриел. — Ако се осмелят да те нападнат, трябва да се бориш с тях в живота. Недей да се биеш с някой от тях отново в смъртта, Сам. Беше много смело от твоя страна да го направиш преди, но също имаше и голям късмет. Освен това трябва да бъдеш много внимателен със звънците. Както знаеш, те могат да те изпратят в смъртта против волята ти, или да те подмамят там. Използвай ги само когато си уверен, че си научил уроците в книгата. Обещаваш ли?
— Да — каза Сам. Неизвестно защо, той едва си пое дъх, за да изрече тази единствена дума. Ала тя бе изпълнена с облекчение, защото му даваха известна отсрочка. Навярно щеше да успее да се справи с повечето от нисшестоящите мъртви само чрез Магията на Хартата. Решението му да стане истински Абхорсен не беше прогонило страха, който все така се спотайваше в сърцето му, а пръстите му бяха студени от допира до опакованите звънци.
— А сега — каза Тъчстоун, — питам се дали вие двамата имате някаква представа как да се справим с анселстиерците, заради образованието, което сте получили там. Например този Королини, лидерът на партията „Наша страна“. Възможно ли е той самият да е от Старото кралство, как мислите?
— Не е бил там по мое време — каза Елимер, която беше завършила училище преди цяла година и очевидно възприемаше дните, прекарани в Анселстиер като древна история.
— Не зная — отвърна Сам. — Появяваше се във вестниците много преди да напусна града, но никога не се споменаваше откъде е. Моят приятел Никълъс може би знае и ми се струва, че би могъл да помогне. Чичо му е главен министър Едуард Сейър, както знаете. Ник ще ми дойде на гости следващия месец, но сигурно ще успеете да го хванете, преди да замине.
— Ще идва тук? — попита Тъчстоун. — Изненадан съм, че са му позволили. Не мисля, че армията е издавала разрешителни от години, с изключение на онази група бежанци, а това беше политическа демонстрация. Нямаха избор.
— Ник може да бъде много убедителен — каза Сам, припомняйки си различните неприятности, в които го беше забърквал в училище — и по-рядко го бе измъквал от наказания след това. — Помолих Елимер да подпечати визата му от наша страна.
— Изпратих я преди цяла вечност — каза Елимер, поглеждайки злобно Сам. — Някои от нас вършат работа, както знаеш.
— Хубаво — каза Тъчстоун. — Това ще бъде полезна връзка, а и ще бъде важно една от управляващите фамилии в Анселстиер да разбере, че не си измисляме историите, които чуват за Кралството. Освен това ще се погрижа гвардейския пост в Бархедрин да му осигури ескорт от Стената. Няма да подпомогнем преговорите, ако изгубим племенника на главния министър.
— За какво преговаряме? — попита Елимер. — Имам предвид, че онези в Корвиър се преструват, че дори не съществуваме. Все ми се налагаше да убеждавам надутите градски момиченца, че не си измислям Кралството.
— Две неща — отвърна Сабриел. — Злато и страх. Имаме скромни запаси от злато, но то би могло да се окаже достатъчно, за да наклони везните, ако попадне в подходящите джобове. Освен това много северняци помнят времето, когато Керигор прекоси Стената. Ще се опитаме да ги убедим, че това ще се случи отново, ако изпратят на север бежанците от Юга.
— Невъзможно е да е бил Керигор, нали? — попита Сам. — Говоря за онзи, който стои зад всички тези проблеми.
— Не — отговориха едновременно Сабриел и Тъчстоун. Спогледаха се, очевидно припомнили си ужасното минало и онова, което се бе опитал да направи Керигор, както тук, в Старото кралство, така и в Анселстиер.
— Не — повтори Сабриел. — Отбих се при Керигор, когато посетих къщата. Той все още спи вечния си сън под заклинанието на Ранна, заключен в най-дълбоката изба, прикован с всички заклинания за защита и охрана, които двамата с баща ви някога сме знаели. Не е той.
— Независимо кой или какво е, трябва да се справим с него — заяви Тъчстоун с властния глас на крал. — Ние четиримата ще се погрижим за това. Но засега предлагам да пийнем малко вино с подправки и да поговорим за по-приятни неща. Как мина Зимният фестивал? Казах ли ти, че играх танца на Птицата на Изгрева, когато бях на твоята възраст, Сам? Как се справи?
— Забравих чашите — каза Сам, като му подаде още топлата кана.
— Можем да пием от каната — каза Сабриел, след като никой не пожела да отговори на въпроса на Тъчстоун. Тя я взе и умело изля струя вино в устата си. — О, хубаво е. А сега ми кажи как мина рождения ти ден, Сам? Хубав ден ли беше?