Сам отговори механично, като почти не обърна внимание на доста по-острите забележки на Елимер. Очевидно родителите им още не бяха разговаряли с Джал, иначе щяха да задават други въпроси. Той изпита облекчение, когато започнаха да разпитват Елимер и малко я подразниха за тениса и всички младежи, които се опитваха да усвоят този спорт. Изглежда слуховете за сестра му бяха пристигнали по-бързо от новините за неуспехите на Сам. За кратко го включиха отново в разговора, когато Елимер го обвини, че е отказал да направи още ракети, което било недостойно, защото никой друг не умеел да ги изработва толкова добре, ала бързото обещание да направи още дузина отново го остави на спокойствие.
Останалите продължиха да разговарят още известно време, но мрачното бъдеще беше надвиснало тежко над всички тях. От своя страна Самет не можеше да спре да мисли за книгата и звънците. Какво щеше да прави, ако наистина го повикаха да отблъсне нашествие на мъртви? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че това е некромантът, който го бе измъчвал в смъртта? Или още по-лошо, ако съществуваше някой още по-могъщ враг, както се опасяваше Сабриел?
Внезапно той изрече:
— Ами ако… този враг… не е на страната на Королини? Ако направи нещо друго, докато вие двамата отсъствате?
Останалите, които бяха ангажирани с разговор за Хериа, която се бе препънала в собствената си рокля и бе полетяла към Джал Орън на едно следобедно парти в чест на кмета на Синдъл, го погледнаха изненадани.
— Ако е така, ще отсъстваме само седмица, или най-много десет дни — каза Сабриел. — Пощенски сокол до Бархедрин, конник до Границата, телеграфско известие оттам или Бейн до Корвиър, обратния влак до Бейн — може би дори по-малко от седмица. Но според нас, независимо какво планира този враг — както много добре го нарече ти — то е свързано с голям брой мъртви. Клеър са виждали много възможни бъдещи обрати, при които цялото ни Кралство не е нищо повече от пустиня, населявана само от мъртви. Какво друго би могло да доведе до това, освен струпването на мъртви, което подозираме? А то може да се постигне единствено чрез избиването на всички онези бедни, беззащитни бежанци. Нашите хора са твърде добре охранявани. Във всеки случай, с изключение на Велизар, в цялото Кралство няма двеста хиляди души, събрани на едно място. А и със сигурност няма двеста хиляди души, без нито един символ на Хартата сред тях.
— Не зная какво друго би могло да бъде — каза мрачно Сам. — Просто ми се ще да не заминавате.
— Да бъдеш Абхорсен е тежка отговорност — каза тихо Сабриел. — Отговорност, която разбирам че се страхуваш да поемеш на плещите си, дори и когато я споделяш с мен. Но това е твоята участ, Сам. Дали пътникът избира пътя си, или пътят избира пътника? Сигурна съм, че ще се справиш много добре и скоро всички ние ще бъдем заедно и ще си говорим за по-весели неща.
— Кога заминавате? — попита Сам, неспособен да прикрие надеждата си да се забавят в гласа си. Може би щеше да успее да поговори със Сабриел утре, да я помоли да му помогне с „Книга за мъртвите“, да превъзмогне сковалия го страх.
— Утре призори — отвърна майка му неохотно. — Ако кракът ми заздравее достатъчно. Баща ви ще язди с истинската си мисия до варварите от Севера, а аз ще летя на запад. Но аз ще се върна да го взема утре вечер и тогава ще отлетим на юг до къщата, за да опитаме отново да се посъветваме с Могет, а после да продължим до Бархедрин и Стената. Да се надяваме, че това ще заблуди евентуалните шпиони, които биха ни наблюдавали.
— Бихме останали по-дълго — каза Тъчстоун тъжно, гледайки малкото си семейство, което толкова рядко се събираше заедно на едно място. — Но както винаги, дългът ни зове и ние трябва да го последваме.
Глава двадесет и шеста
Писмо от Никълъс
Онази нощ Сам излезе от хранилището с празна кана за вино, пояс със звънци, натъжено сърце и много поводи за размисъл. Елимер тръгна с него, но Сабриел остана, тъй като се налагаше да прекара нощта в кръга от Велики камъни на Хартата, за да ускори лечението си. Тъчстоун остана с нея и за двете деца беше очевидно, че родителите им желаят да бъдат сами. Навярно за да обсъдят неуспехите на сина си, помисли си Сам, докато уморено изкачваше стъпалата с пояса със звънци в ръка.
Елимер почти дружелюбно му пожела лека нощ на вратата на стаята си, но Сам не си легна. Вместо това, изкачи още едно извито стълбище до работилницата си в кулата и изрече думата, която съживи светлините на Хартата. После сложи звънците в различен шкаф от този, в който държеше книгата, като ги заключи, поне за да не ги вижда, ако не може да не мисли за тях. След това вяло опита да поднови заниманията си с един часовников механизъм и един играч на крикет с Магия на Хартата, батсмен, висок петнайсет сантиметра. Имаше идея да изработи два отбора и да ги накара да играят, но нито часовниковият механизъм, нито магията още действаха задоволително.