— Да — отвърна Елимер. — Дори и мама и татко да успеят в Анселстиер, ще имаме неприятности. Онова, което работи зад всичко това, няма да стои безучастно, докато ние осуетим плановете му. Нещо ще се случи и ние трябва да сме готови. Ти трябва да си готов, Сам. Само това исках ти да кажа.
Тя стана и излезе. Сам се взираше във въздуха. Нямаше къде да ходи. Трябваше да стане истински бъдещ Абхорсен. Трябваше да помогне да се преборят с Врага, който и да бе той. Хората очакваха това. Всички разчитаха на него.
А също и Никълъс, внезапно осъзна той. Трябваше да отиде да намери Никълъс, да спаси приятеля си преди да е попаднал в беда, защото никой друг нямаше да го направи.
Внезапно Сам се изпълни с решителност, едно чувство, което не се задълбочи да проучи. Приятелят му беше в опасност и той трябваше да отиде да го спаси. Щеше да се откъсне от „Книга за мъртвите“ и задълженията си на принц само за няколко седмици. Навярно щеше да успее да открие Ник много бързо и да го доведе на безопасно място, особено ако успееше да вземе половин дузина войници от кралската гвардия. Както бе казала Сабриел, беше малко вероятно мъртвите да направят нещо при тези пролетни наводнения.
Някъде дълбоко в съзнанието му един тих глас му казваше, че той всъщност не прави нищо друго, освен да бяга. Ала той го заглуши с други важни мисли и дори не погледна шкафовете, в които се намираха книгата и звънците.
След като взе решението, Сам започна да обмисля как да го осъществи. Знаеше, че Елимер никога нямаше да му разреши да замине. Затова трябваше да попита баща си, а това означаваше да стане преди разсъмване, за да го хване в гардеробната му.
Глава двадесет и седма
Сам взема решение
Въпреки добрите си намерения, Сам се успа и пропусна заминаването на Тъчстоун. Решил, че може би ще го хване при южната порта, той хукна по Дворцовия хълм, а оттам по широкото, покрито с дървета Авеню на звездите, наречено така заради миниатюрните метални слънца, инкрустирани в паважа. С него тичаха двама гвардейци, които с лекота поддържаха темпото му, въпреки тежестта на металните си ризници, шлемове и ботуши.
Сам тъкмо беше зърнал края на бащиния си ескорт, когато чу възгласите на тълпата и внезапния рев на тромпетите. Мента се в една каруца, спряла заради оживеното движение, и погледна над главите на хората. Точно навреме, за да види как баща му преминава през високата порта на Белизар, а червено-златистата му пелерина се развява зад гърба мунад задницата на коня, докато ранното слънце едва докосва покрития му с корона шлем, преди да премине в сянката на портата.
Пред краля и зад него яздеха кралски гвардейци, невероятно високи мъже и жени, чиито ослепителни ризници проблясваха през отвесните прорези в червено-златистите им туники. Сам знаеше, че утре гвардейците ще продължат на север, заедно с някой, преоблечен като Тъчстоун. В действителност кралят щеше да отлети на юг, към Анселстиер със Сабриел, за да се опита да предотврати смъртта на двеста хиляди невинни хора.
Самет продължи да гледа дори след като и последният гвардеец премина през портата и обичайното движение се нормализира; хора, коне, каруци, магарета, колички, просяци… всички се стичаха покрай него, но той не ги забелязваше.
Беше изтървал Тъчстоун и сега се налагаше да вземе решение съвсем сам.
Дори когато пресече в средата на пътя и се обърна срещу потока от хора, който напускаше града, погледът му беше разсеян. Единствено вакуумът, създаван около него от двамата яки гвардейци, предотврати няколко инцидента с пешеходци.
Тъй като Сам вече бе започнал да обмисля идеята да отиде да намери Никълъс, той установи, че не може да спре. Беше сигурен, че писмото е истинско. Само той познаваше Ник достатъчно добре, за да го издири, единственият човек, свързан с приятелство с него, през което да протече магията за откриване.
Единственият, който можеше да го спаси от онова, което се готвеше да сполети всички тях в района на Червеното езеро.
Ала това означаваше, че Сам трябва да напусне Велизар, загърбвайки задълженията си. Знаеше, че Елимер никога няма да му позволи това.
Тези мисли, както и техните многобройни варианти, кръжаха в главата му, докато той и двамата му телохранители минаваха под един от огромните акведукти, които снабдяваха града с чиста вода от топящите се снегове. Акведуктите бяха доказали своята стойност и по други начини. Техните бързо течащи води представляваха защита срещу мъртвите, особено през двете столетия на Междуцарствието.
Самет размишляваше и за това, когато чу силния рев на водата над главата си. За миг нещо в съзнанието му трепна. Самият той трябваше да бъде защита срещу мъртвите.